— Една минутка! — каза Едуард Петрович. — Разрешете ми от ваше име да благодаря на Владимир Аркадиевич, че отдели време, дойде при нас и проведе този сеанс.
Всички изръкопляскаха.
— Общият резултат от сеанса — продължи Едуард Петрович — е двадесет и осем и половина срещу едно и половина в полза на гросмайстора.
Всички направо ахнаха.
— Кой друг е завършил наравно? — попита Мила Руткевич, — Сигурно е грешка.
— Никаква грешка — отговори гросмайсторът. — Аз също съм ви благодарен, деца. Някои от днешните ми съперници се оказаха истински бойци. Дори си мисля, че ако моят последен съперник, с когото завършихме наравно, беше малко по-решителен и по-малко слушаше запалянковците, би могъл да ме победи, както и онова момиче…
— Кое момиче? — попита Мила Руткевич.
Гросмайсторът затърси с очи Алиса.
— Та това е Алиса Селезньова! — не издържа Юлка. — Тя спечели срещу гросмайстора!
— Къде е Алиса? Каква Алиса?
Децата от другите класове още не познаваха Алиса и се вдигна опелия и най-силно се чуваше гласът на Боря Месерер.
— Нали ви казвах, че е супергърл! Тя е мое откритие! Аз пръв я изрисувах!
Глава XVII
През оградата и обратно
— Никак не те бива за конспиратор — заяви Юлка Грибкова, когато с Алиса успяха да се измъкнат незабелязано от училището.
— Знам — отговори момичето.
— „Знам, знам!“… — Юлка още повече се разпалваше от Алисината покорност. — Миелефона ли си дошла да търсиш, или ще устройваш демонстрация?
— Много е трудно да лъжеш хората — оправдаваше се Алиса. — Ако почнеш нещо да правиш…
— Заговори на английски — както и да е. Случва се и с наши деца. Допускам, че би могла да играеш и волейбол. В края на краищата ти ме замести и помогна на класа. Но цялата тази история с математиката…
— Увлякох се. Много интересен проблем възникна.
— Аз седях и си треперех, че ще те изобличат. А ти си мислила само за проблема. Проклета егоистка! А с шаха какво направи! Кой те караше да побеждаваш гросмайстора? Да не мислиш, че нашите де-сетокласнички често побеждават гросмайстори?
— И нашите също рядко. Ако се бяхме срещнали само аз и той, никога нямаше да спечеля.
— Ох, скромната! Ще припадна от умиление!
Зад тях по пресечката тропаха тежки стъпки.
— Алиса! — Юлка се огледа и я хвана за ръкава. — Ще ни пипнат!
По пресечката към тях тичаха двама души. Висок на ръст дебелак и до него дребничко слабичко човече. Те махаха с ръце и нещо крещяха.
— По-бързо!
Юлка и Алиса хукнаха да бягат. И като за проклетия нито една порта, нито един отворен вход, ни един завой. Няма къде да се скриеш.
— Тичай на зигзаг! — извика Алиса. — Ще стрелят с приспивателни куршуми.
— Стой! — чуваше се отзад. — Стой! Спрете ги!
Като че ли нарочно някакъв гражданин с чанта и торба чу вика и реши, че е по-добре да помага на тези, които гонят. Той разпери широко ръце — чантата и торбата препречиха половината от улицата и Алиса и Юлка затичаха плътно до стените, за да минат това неочаквано препятствие. Мъжът се обърна и хукна след тях.
Изведнъж Юлка си навехна крака и падна на паважа.
Алиса чу вика й и се спря.
— Бягай нататък! — викна Юлка. — На мен нищо няма да ми направят! Аз ще ги задържа!
Но Алиса не я слушаше. Тя се върна при седналата на асфалта Юлка и се помъчи да я вдигне.
— По-бързо — повтаряше тя. — Остана още малко.
— Не, аз не мога. Тичай без мен.
Алиса вече подхвана Юлка под мишниците и я приповдигна. Юлка сви крак и те закуцукаха двете на три крака.
В този момент ги настигна мъжът с чантата и торбата. Той внезапно им прегради пътя и се развика силно:
— Хванах ги!
— Пуснете ни! Какво, не виждате ли, че ме боли кракът — разсърди се Юлка.
Другите преследвачи бяха вече близо. Големият дебелак каза на мъжа, който бе задържал момичетата:
— Че пуснете ги де, какво правите?
Гласът на дебелия беше познат.
— Грибкова, какво ти е? Изкълчила си си крака?
Та това е Едуард Петрович! Самият той! А с него непозната тъничка жена с жълти накъдрени коси и решително изражение на малкото, слабичко личице.
Мъжът с чантата и торбата се дръпна настрана и каза обидено:
— Щом сте познати, няма какво да крещите така, че да ви чуе цялата улица. Помислих, че са откраднали нещо.
— Как не ви е срам! — каза дребната жълтокоса жена. — Как сте могли да помислите нещо лошо за нашите момичета?
Едуард Петрович клекна и започна да опипва глезена на Юлка Грибкова. Тя се мръщеше, но търпеше.
— Нищо страшно — каза Едуард. — Утре и помен няма да има. Навехнала си го.