— И без вас знам, че съм го навехнала! Защо ни изплашихте така?
— Не сме искали да ви плашим — отговори Едуард. — Вие така бързо изчезнахте от залата, че не успях да поговоря с вас. Марта Скрил е дошла специално в училище, да се запознае с Алиса Селезньова. А вие защо хукнахте? Не ни ли познахте? Мен по фигурата можете от километър да ме познаете.
— Точно заради фигурата ви и побягнахме, я — каза Юлка мрачно. Тя внимателно стъпи на крака си. — Боли, но търпимо. — Сбъркахме ви с друга такава фигура.
Едуард не разбра, реши, че е шега, и се усмихна.
— Ето значи каква си, Алиса — каза дребната жълтокоса жена. — Много ми е приятно. Надявам се, че ще станем приятели.
— Запознайте се, Селезньова — каза Едуард. — Марта е треньор в нашата районна спортна школа. Аз й разказах за теб.
— Ние бързаме, Едуард Петрович — рече Юлка. — Чакат ни в къщи. Извинете ни, моля.
— Нищо — отговори Марта Скрил. — Ще ви изпратим. Ти отдавна ли тренираш волейбол?
— Аз й съобщих, че съм открил в нашето училище рядък талант — гордо каза Едуард Петрович. — Повярвайте на моя опит, такова нещо не съм виждал.
— Алиса не живее тук — рече Юлка.
Тя вървеше и накуцваше, мечтаеше час по-скоро да се отърве от треньорите. Току-виж Алиса пак се съгласила и затънала и в спортна дейност. А миелефона Юлка сама ще търси, така ли?
— Ние ще се погрижим за това — каза Марта Скрил. — Ако трябва, ще се преместиш в московско училище. Надявам се, че родителите ти няма да възразят.
— Ще възразят — изръмжа Юлка. Но Марта не я слушаше.
— Впрочем ти колко скачаш на височина? — попита тя Алиса.
— Не съм се занимавала специално с висок скок — отговори Алиса, — само на лагера миналата година през лятото.
— Е, и какво?
— Метър и седемдесет — отговори Алиса. — Или метър и седемдесет и пет.
— Какво-о-о-о? — възкликна Марта Скрил, раззина уста и опули очи.
— Аз какво казвах! — Едуард Петрович беше толкова горд, като че ли той беше научил Алиса да скача така високо.
— Луда! — изсъска Юлка. — С твоята глупава честност…
— Какво, много ли е? — попита Алиса наивно.
Юлка дори не отговори. Защо да се забърква с тези бъдещи фукльовци!
— Не може да бъде! — най-сетне проговори Марта Скрил. — Лъжеш, момиче.
— Аз да лъжа? — Алиса изобщо не понасяше тази дума. — Аз да ви тъжа?
Тъкмо минаваха покрай една ограда. Ограда като ограда, зад кея имаше някакъв строеж.
— Колко е висока тази ограда?
— Метър и седемдесет — отговори Едуард Петрович неуверено. — Може и повече.
— Юлка, подръж ми чантата.
Алиса даде чантата на Юлка, слезе на платното, съсредоточи се, затича се и скочи. Не както се скача, а като риба, както скачат плувците. Над оградата прелетя така, че й оставаха още десетина сантиметра, сви краката, направи салто, за да падне от другата страна на оградата на краката си.
— Ах! — възкликна Марта Скрил. — Така не се скача. Никаква школа!
Оттатък оградата се чу звънък удар и силен вопъл.
— Алиса! — викна Юлка. — Какво ти е?
И в същия момент над оградата отново се появи Алиса — тя летеше като риба, изпънала напред ръце, превъртя се във въздуха и свита на кълбо, се спусна на земята.
— Да бягаме! — викна тя на Юлка. — Как е кракът ти? — Какво има оттатък?
— Пиратите. Вървят от другата страна на оградата и подслушват. Аз се сгромолясах право върху Плъс. Временно го извадих от строя.
— Къде отивате, момичета? — развика се Марта Скрил. — Едва започнахме беседата!
Оградата се разклати, някой напираше да мине през нея.
— Едуард Петрович — помоли Юлка, като тичаше след Алиса, която беше взела и двете чанти, — подръжте оградата, защото там един хулиган иска да я счупи. По-бързо де!
Едуард Петрович послушно притисна тежкия си корем до оградата, която се люлееше като тръстика през време на буря. Дъските се отместиха и Марта Скрил, която с почуда наблюдаваше тази сцена, видя, че от другата страна към улицата напира не по-малко едър, и дебел човек, отколкото Едуард Петрович.
А момичетата вече бяха избягали…
Пред къщата те се спряха да си починат. Кракът на Юлка я заболя.
— Почакай една секунда — каза тя. — Едуард ще ги задържи, той обеща.
— Веселчак ще задържи, а Плъс няма да може — отговори Алиса, но се спря.
— Момичета! — чуха те. Към тях тичаше Коля Сулима. — Вече двадесет минути ви чакам.
— Какво се е случило?
— Трябва да поговоря с Алиса.
— Говори в присъствието на Юлка, аз нямам тайни от нея.
— Но това е чужда тайна! — отказа Коля Сулима. — Даже не знам какво да правя.
— Казвай де! — подкани го Юлка. — Много бързаме.