— Исках да кажа… изобщо исках само да кажа, че знам, че Алиса… изобщо не е от вашия град и е от друго място, но мисля…
— Ей, че мънка! — възмути се Юлка. Болеше я кракът и затова бе станала нетърпелива. — Можеш ли да говориш човешки?
— Чакай, Юлка — спря я Алиса. — Говори, Коля.
— Фима ти изпрати бележка, тъй да се каже странна, но ти трябва да разбереш, че той защищава приятеля си, а това може…
Тук Сулима пак се заплете в думите си, а през това време иззад ъгъла изскочиха Плъс и Веселчак У. По някакъв начин бяха успели да излъжат Едуард и отново се бяха впуснали в преследване на момичетата.
— Бягай — викна Юлка на Сулима, — да не те видят с нас! Е, какво стоиш?
И след тези думи Юлка се затича към входа. Алиса — след нея.
Сулима погледна момичетата, след това дебелия с черната шапка и черпня шлифер, Наполеон Бонапарт с триъгълната шапка и без да мисли повече, побягна в другата посока.
Момичетата свариха да влязат във входа, да се качат по стълбите и да се скрият в апартамента.
Когато щракна ключалката, Юлка сложи и синджира, а Алиса хвърли на пода чантата си и каза:
— Какви сме глупави с теб! Трябваше да вземем Сулима с нас! Той беше готов да ни разкаже всичко.
— Мислиш, че знае?
— Нали започна да говори. И за бележката, и за това, че знае за мен.
— Значи е той?
— Сигурно. И той е приятел с Корольов.
— И искаше да ни разкаже всичко?
— Така мисля. Трябва да прескоча до него. Знаеш ли къде живее?
— Не съм ходила у тях. Но можем да се обадим по телефона на Катя Михайлова. Тя знае всички адреси. — Тогава тръгвам.
— Наистина ли? — попита Юлка, докато си събуваше обувката. Кракът й беше подпухнал в глезена.
Добре поне, че баба й беше легнала да спи и не видя в какъв вид се върна внучката й в къщи. — Погледни през прозореца. Как ще минеш покрай пиратите? Ние сме в обсада.
— Какво ще правим?
— Като ми мине малко кракът, аз ще изтичам при Сулима и ще взема миелефона.
— Ако е у него.
— Да. Или да го извикаме някак си тук?
— Не, да го викаме тук, значи да го предадем в лапите на пиратите. На тях това им трябва. Дай по-добре да ти направим компрес, та по-бързо да ти мине кракът.
Но тази вечер така и не излязоха от къщи. Юлка не пусна Алиса сама, а кракът й мина едва сутринта, и то не съвсем.
Глава XVIII
Опасният беглец
На другата сутрин събитията препуснаха като бърз влак.
Пръв този ден беше тръгнал за училище Коля Садовски. Отиваше толкова рано, защото нямаше смисъл да стоя в къщи, където бе вдигнат голям скандал. Виновникът за него беше, както винаги, самият Коля. Беше се замислил още от снощи: как става тая работа в математиката — плюс, умножен с плюс, дава плюс, а минус, умножен с минус, пак дава плюс. Започна да разсъждава: ако възглавницата ти е ушита от мек, чист, изгладен плат — това плюс ли е? Ако е напълнена освен това с приятен пух, това плюс ли е? Ами ако с приятен пух е напълнена и чистата калъфка, всичко заедно ще доведе до образуването на много удобна и положителна възглавница. Плюс ли е? Плюс.
С тази мисъл Коля заспа на меката и положителна възглавница. Събуди се и се замисли по-нататък. Ако се вземе нещо съвсем неподходящо за пълнене на възглавници и ако се напъха в нещо съвсем неподходящо за ушиване на калъфка, ще се получи ли положителна възглавница? Трябва да се опита. Разбира се Коля знаеше, че от тая работа нищо няма да излезе, но много му хареса да размишлява философски. Затова отиде сутринта в кухнята, взе десет яйца, две електрически крушки и ютията, сложи всичко това в мрежата, с която майка му купуваше картофи, занесе ги в банята, остави ги на пода и легна на тази възглавница.
Плюс не се получи.
От ютията му излезе цицина, омаза се с яйца и се поряза на електрическата крушка. Накараха го да измие пода в банята, да събира стъклата, а след това го оставиха без закуска — и всичко това се случи в седем часа сутринта.
И затова той излезе от къщи.
Близо до училището го спря много дебел човек с дълъг черен шлифер и шапка, нахлупена чак до ушите.
— Здравейте — поздрави дебелият. — Вие от шести „Б“ клас ли сте?
— Защо така мислите? — попита го Коля. — Нима прозира?
— Какво да прозира? — попита го дебелият.
— Моят номер — каза Коля.
Говореше просто така, само и само за да говори, дори не се замисляше. Дебелият не му хареса. Лицето му беше прекалено добро, като че ли нарочно бе нарисувано. Затова Коля го помоли:
— Бъдете любезен да си свалите маската.
— Каква маска?
— Под която са скрити глиганските ви зъби.
Дебелият дори си опипа лицето, сякаш наистина се опасяваше да не би да се покажат зъбите му изпод маската.