— Наистина ли? — попита дебелият. — Това също съвпада с нашите наблюдения. Момиченце, Алиса не е ли показвала някакви знания повече от допустимите?
— Как да ви кажа… — отговори Мила. — Особени способности не съм забелязала, но тя умее да се самоизтъкне.
— Правилно! — възкликна дебелият. — А във вашия клас имате ли някакъв Коля?
— Коля ли? Имаме трима Колевци.
— С кого от тях дружи Алиса?
— Тя не дружи с никого освен с Грибкова — отговори Мила. — Макар че мене не ме интересуват хорските работи.
— Правилно — каза дебелият. — Вие трябва да ни помогнете.
— На кого?
— Аз работя като главен лекар в болницата за особено опасни деца. Миналата година при нас постъпи неизлечимо болно момиче на име Алиса. Тя има склонност към жестоко хулиганство. Това е болест. Биеше деца и възрастни, хапеше, а след това открадна от училищния музей тигъра, облече се в кожата му и нощем ограбваше минувачите. Когато я хванаха, изпохапа трима милиционери, удуши служебното куче и се наложи да я вържем.
— О, какъв ужас!
— Не, не е ужас. Трябва да се съжалите над нея. Тя не е виновна, че се е разболяла — чу се мелодичен женски глас.
Мила забеляза, че до тях стои миловидна, дребничка, крехка жена в бяла престилка с червен кръст на ръкава.
— Ах, запознайте се — рече дебелият. — Това е доктор Иванова. Тя прекара сто безсънни нощи, за да успокоява нещастното дете, да му дава лекарства и да му разказва приказки.
— Да, така е — потвърди доктор Иванова. — Но всичките ми усилия отидоха напразно. Това лошо момиче избяга през нощта от болницата, като изкърти с рамо вратата и скочи от петия етаж.
— И нищо ли не й се случи? — попита Мила.
— Нищо. Остана само отпечатък в асфалта под прозореца, дълбок метър и половина. На болните в такова състояние нищо не им става. Обиколихме вече всички училища и болници, но тя изчезна безследно. Изведнъж разбрахме, че подобно на външен вид момиче е било забелязано във вашия клас.
— Но на вид тя е толкова спокойна — каза Мила. — И толкова добре знае английски език.
— Това е ненормално явление — отговори шишкото. — Целият й ум е насочен към това, как да лъже заобикалящите я и да се преструва, че е съвсем нормална. В това се крие опасността от нея. И отговорите й в час са също ненормални. Кажете ни, може ли едно нормално момиче да знае толкова много, колкото вашата Алиса?
Този въпрос много се хареса на Мила. Той веднага ликвидираше всичките й съмнения. Ама разбира се, Алиса е просто ненормална, затова знае всичко така добре. Обикновеният човек не би го знаел. Нито един здрав шестокласник не би могъл да бъде по-умен от Мила Руткевич. Когато Мила разбра всичко това, раздразнението й против Алиса изчезна. Дори й дожаля за кея.
— А когато я намерите, какво ще направите? — попита Мила.
— Ще я вземем с нас.
— Чакайте — рече Мила. — Ами че Алиса се държи толкова мирно. Може би и е по-добре в училище, при децата? Тя ще оздравее и ще започне да се учи по-лошо… като всички.
— Ами ако отново започне да буйствува? Ако ухапе някого? Вие забравихте за своите другари, които са изложени на опасност.
— Ах, не помислих за това. Да отидем по-бързо при директора на училището и да му разкажем всичко.
— Не, не бива — каза печално дебелият. — Ами ако сме сбъркали? Ако това не е оная Алиса? Представяте ли си каква травма ще причиним на невинното дете?
— Тя е, тя е — настояваше Мила. — Абсолютно ненормално знае всичко.
— Но ние сме много деликатни хора — рече крехката доктор Иванова. — Отначало ще надникнем в клас и ще се убедим, че това е нашето момиче-беглец. Ти трябва да ни помогнеш.
— Как?
— Заведи ни в училище през задния вход, така че Алиса да не ни види, и ни покажи вашата стая. Другото остави на нас. За твоето участие в тази операция никой няма да разбере. Съгласна ли си?
— Щом това е необходимо за медицината и безопасността на хората, съгласна съм — каза Мила. — Само че да вървим по-бързо, защото скоро ще бие звънецът.
Тя ги поведе през двора, през училищния ботанически участък. Посочи им как да се качат на третия етаж и каза:
— Само че не я вземайте направо от клас. Жал ми е за нея.
— Не се безпокой, момиче — добродушно рече доктор Иванова. — Ще бъдем хуманни и добри. Ние винаги сме такива.
Глава XIX
Двете Али
Мила се сбогува с тях и хукна нагоре към класната стая.
Непосредствено пред вратата се сблъска с Алиса и Юлия.
— Ах! — Мила вторачи в Алиса огромни очи, притисна се до стената и почака, докато тя влезе в стаята.
— Какво й става? — попита Юлка. — Гледаше ни като привидения.