— Струва ми се, че грешиш, скъпи — възрази съпругата му. — Сара искаше да отиде, но не го каза.
— Наистина не разбирам защо толкова се съобразява с мнението на онзи приятел.
— Много е млада — кротко му напомни госпожа Лейси. — Ще си лягате ли, мосю Поаро? Лека нощ. Надявам се да спите добре.
— А вие, мадам? Няма ли да си лягате вече?
— Още не — отвърна дамата. — Трябва да напълня чорапите. Зная, че всички вече са големи, но все още се радват да намерят подаръци в чорапите. Слагам вътре разни забавни неща. Какви ли не глупости. Но всички така се забавляват.
— Толкова усилия полагате, за да направите всички щастливи по Коледа. Прекланям се пред вас, мадам — поклони се Поаро, после вдигна с елегантен жест ръката й към устните си и я целуна.
— Хъм — изсумтя полковник Лейси, след като детективът излезе. — Интересен приятел. Но те харесва.
Госпожа Лейси го изгледа и каза:
— Забеляза ли, Хорас, че съм застанала под имел? — Гласът й прозвуча закачливо като на деветнайсетгодишно момиче.
Еркюл Поаро влезе в спалнята си. Беше голяма стая с много радиатори. Когато тръгна към леглото с балдахин, забеляза, че на възглавницата има плик. Отвори го и извади лист хартия. С разкривени главни букви на него бе написано:
НЕ ЯЖТЕ ОТ СЛИВОВИЯ ПУДИНГ. ЕДИН ДЕТО ВИ ЖЕЛАЕ ДОБРОТО.
Поаро се втренчи в бележката. Веждите му се повдигнаха и той промърмори:
— Загадъчно и много неочаквано.
IV.
Коледният обяд започна точно в два. И наистина бе много тържествен.
Огромните цепеници в широката камина весело пращяха, но пукотът им се заглушаваше от глъчката на компанията. Супата от стриди бе изядена, а след нея се бяха справили и с две огромни пуйки, и сега на масата се виждаха само оглозганите им скелети. Настъпи върховният момент — поднасянето на коледния пудинг. Старият Певърил, чиито осемдесет години караха краката и ръцете му силно да треперят, не позволи на друг да го внесе. Госпожа Лейси седеше, стиснала здраво ръце в нервно очакване. Беше сигурна, че на някоя Коледа Певърил ще падне мъртъв на пода. Имаше две възможности — или да рискува някой ден да го види как се строполява мъртъв на земята, или да не му разреши и да го обиди до такава степен, че той вероятно би предпочел да умре. Досега бе избирала първата възможност. Коледният пудинг сложен на масата върху сребърен поднос. Приличаше на огромна футболна топка. В средата му бе забодено стръкче бодлива зеленика, която се полюшваше като победен флаг. Сини и червени пламъци обгръщаха пудинга.
Госпожа Лейси бе успяла да убеди Певърил поне в едно — да постави подноса точно пред нея, така че да може да слага парчетата пудинг в чинии и да ги подава през масата. Въздъхна облекчено, когато най-сетне сладкишът се озова пред нея. Започна бързо да го разпределя по чиниите, а пламъците догаряха по порциите.
— Пожелайте си нещо, мосю Поаро — провикна се Бриджет. — Пожелайте си, преди да е угаснал пламъкът. По-бързо, бабо, по-бързо!
Най-сетне госпожа Лейси се облегна назад с въздишка на задоволство. Операция „Пудинг“ завърши с успех. Пред всеки стоеше парче от сладкиша с все още проблясващи пламъчета. За момент на масата настъпи пълна тишина. Всеки си пожелаваше нещо.
Никой не забеляза странното изражение на Поаро, докато той внимателно разглеждаше парчето в чинията си. „Не яжте от сливовия пудинг.“ Какво, за Бога, означаваше това зловещо предупреждение? Неговото парче с нищо не се различаваше от тези на останалите. Въздъхна, като си призна, че е объркан, а Еркюл Поаро никак не обичаше да си признава, когато е объркан, и взе вилицата и ножа.
— Малко от сиропа, мосю Поаро?
Той с удоволствие го поля със сироп.
— Пак си използвала най-хубавото ми бренди, Ем? — обади се полковникът закачливо от другия край на масата.
Жена му му намигна и невинно обясни:
— Госпожа Рос настоя да приготвим сиропа с най-доброто бренди, скъпи. Според нея от това зависи вкусът му.
— Добре, добре — закима полковникът. — Коледа е веднъж в годината, а госпожа Рос е страхотна готвачка. Страхотна жена и страхотна готвачка.
— Наистина — обади се Колин. — Пудингът си е направо жесток! Ммм! — И той с удоволствие напълни устата си.
Внимателно, с известен страх, Еркюл Поаро начена парчето си. Изяде една хапка. Имаше превъзходен вкус! Изяде още една хапка. Нещо леко проблесна в чинията му. Той го проучи с вилицата си. Бриджет, която седеше от лявата му страна, му се притече на помощ: