— От всичко, което ми казахте, разбирам, че това би било истинско нещастие — обади се детективът.
— Мислите ли, че е възможно да ни помогнете по някакъв начин? — попита дамата.
— Да, мисля, че е възможно — кимна Поаро, — но не бих искал да ви давам големи надежди. Хора като господин Дезмънд Лий-Уъртли са много умни, мадам. Не се отчайвайте, може пък да успея да направя нещо. Във всеки случай ще вложа всичко, на което съм способен, дори единствено като благодарност за любезността ви да ме поканите тук за коледните празници. — Той се поклони, сетне се огледа наоколо. — Не е лесно в днешно време да се организират коледни тържества.
— Не е, наистина — въздъхна тя. Приведе се напред и продължи: — Знаете ли, мосю Поаро, за какво мечтая? Какво бих искала да стане?
— Моля, кажете ми, мадам.
— Мечтая си за едно малко модерно бунгало. Е, може би не точно бунгало, а малка, модерна къща, построена някъде тук в парка. Лесна за поддържане, с модерна кухня и без дълги коридори. Всичко да бъде лесно и просто.
— Много практична мечта, мадам.
— За съжаление е неизпълнима — въздъхна отново дамата. — Съпругът ми обожава това място. На него му харесва да живее тук. Няма нищо против дребните неудобства и затруднения и би се чувствал зле да живее в малка модерна къща в парка!
— Значи вие се жертвате заради него?
— Не го смятам за жертва, мосю Поаро — заяви гордо госпожа Лейси. — Омъжих се за съпруга си с желанието да го направя щастлив. През всичките тези години той ми бе добър съпруг и аз бях щастлива. Желая да му отвърна със същото.
— Значи ще продължите да живеете тук — усмихна се Поаро.
— Все пак не чак толкова неудобно — усмихна се на свой ред домакинята.
— Не, не е — побърза да се съгласи той. — Точно обратното, къщата е много удобна. Парното и топлата вода в банята са голямо предимство.
— Доста пари похарчихме, за да я направим удобна за живеене. Успяхме да продадем част от земята. Моментът беше подходящ. За щастие продадената част не се вижда от къщата. От другата страна на парка е. Всъщност оттам гледката не е хубава, а и получихме доста добра цена. Ето как успяхме да направим всички възможни подобрения.
— А прислугата, мадам?
— Е, за момента тя не ми създава трудности. Разбира се, човек не може да очаква да го обслужват и да се грижат за него така, както е било едно време. Прислугата ни е приходяща, от селото. Две жени сутрин, други две готвят и мият, и други две идват вечер. Много хора желаят да работят по няколко часа на ден. За Коледа обаче имаме голям късмет. Моята скъпа госпожа Рос идва всяка Коледа. Тя е чудесна готвачка. Остаря и ни напусна преди десет години, но винаги, когато имаме нужда, идва да помага. Както и скъпият Певърил.
— Икономът ви?
— Да. Той се оттегли и живее в една малка къща близо до нас. Но е толкова привързан към дома, че настоява да ни прислужва на Коледа. Наистина, аз се ужасявам, мосю Поаро, защото той е толкова стар и така трепери, че когато го виждам да носи нещо тежко, се опасявам, че всеки момент ще го изпусне. Истинска агония е да го наблюдава човек. А и със сърцето не е добре и се боя, че се преуморява. Но ако не му позволя да дойде, той страшно ще се обиди. Постоянно пъшка, охка и сумти неодобрително от състоянието на сребърните ни прибори. За трите дни, които прекарва тук, те отново възвръщат блясъка си. Да, той е много предан — усмихна се тя. — Както виждате, готови сме да прекараме една щастлива и весела Коледа. А също и бяла — додаде, след като погледна през прозореца. — Виждате ли? Започна да вали сняг. А, ето и децата! Трябва да ви запозная с тях, мосю Поаро.
Тя го представи според етикета. Първо на Колин и Майкъл, внука й и неговия приятел, приятни възпитани момчета на около петнайсет години, единият тъмнокос, другият рус. Сетне на братовчедка им Бриджет, чернокосо момиче на тяхната възраст, което излъчваше невероятна жизненост.
— А това е внучката ми Сара — продължи представянето госпожа Лейси.
Поаро огледа с интерес Сара — привлекателно момиче с буйна рижа коса. Стори му се малко нервна и леко агресивна, но личеше, че е искрено привързана към баба си.
— А това е господин Лий-Уъртли.
Господин Лий-Уъртли носеше анорак и тесни черни джинси. Косата му бе малко дълга и май бе съмнително, че се е бръснал сутринта. Съвсем различен от него бе младежът, когото представиха като Дейвид Уелин. Изглеждаше солиден и кротък, имаше приятна усмивка и очевидно бе силно пристрастен към сапуна и водата. И накрая едно красиво момиче, което изглеждаше леко притеснено, Даяна Мидълтън.