Всички погледнаха към Лу, която седеше мълчаливо до камината.
Тя беше племенница на Джоун Уест. Както сама се беше изразила, наскоро бракът й се бе провалил и тя остана с две малки деца и почти никакви средства, с които да ги издържа.
— Ако тази госпожица Грийншоу наистина иска някой да прегледа дневниците и да подготви книга за публикуване… — продължи Джоун.
— Но това е идея! — възкликна Реймънд.
— Мога да върша такава работа, пък и би ми допаднало — каза тихичко Лу.
— Ще й пиша — обеща Реймънд.
— Чудя се какво ли е имала предвид старата дама с тази забележка за полицая? — промърмори замислено госпожица Марпъл.
— О, беше просто шега.
— Напомня ми — поклати глава госпожица Марпъл, — да, много ми напомня за господин Нейсмит.
— Кой е господин Нейсмит? — полюбопитства Реймънд.
— Отглеждаше пчели и много добре се справяше с гатанките в неделния вестник. Много обичаше да създава на хората погрешна представа за себе си. Но понякога си навличаше неприятности.
За момент всички се умълчаха, очевидно размишлявайки за господин Нейсмит, но понеже им се стори, че няма никакви прилики между него и госпожица Грийншоу, решиха, че може би скъпата леля Джейн бе малко отвеяна заради напредналата си възраст.
II.
Хорас Байндлър се върна в Лондон без повече допълнения към колекцията си от архитектурни уродливости, а Реймънд Уест написа писмо на госпожица Грийншоу, в което й съобщаваше, че познава една жена на име Луиза Оксли, която би могла компетентно да свърши работата по дневниците. Минаха няколко дни и пристигна отговор. Беше написан със старомоден ситен почерк. Госпожица Грийншоу го уведомяваше, че с нетърпение очаква да се възползва от услугите на госпожа Оксли, и предлагаше да се срещне с нея. Госпожа Оксли трябваше да я посети в къщата.
Лу пристигна точно навреме, двете се договориха за условията на заплащане, които бяха твърде щедри, и тя започна работа на следващия ден.
— Безкрайно съм ти благодарна — каза младата жена на Реймънд. — Чудесно ме устройва. Мога да водя децата на училище, след това да ходя в „Щуротията на Грийншоу“ и на връщане да ги прибирам. Колко чудесно се нареди всичко! Ще се постарая да се отплатя на старата дама с работата си.
Вечерта след първия си работен ден тя сподели впечатленията си:
— Почти не видях домашната помощница. В единайсет и половина ми донесе кафе и бисквити. Устата й беше нацупена и почти не ми проговори. Струва ми се, че никак не одобрява присъствието ми там. Изглежда, че между нея и градинаря Алфред съществува голяма вражда. Той е местен младеж и, бих казала, доста мързелив. Двамата не си говорят. В типичния си авторитетен стил госпожица Грийншоу ми каза: „Доколкото си спомням, винаги е имало непоносимост между градинарите и прислугата. Така е било и по времето на дядо ми. Тогава в градината са работили трима мъже и едно момче, а в къщата — осем прислужнички, но винаги е имало търкания.“
На другия ден Лу се върна с нова информация.
— Представяте ли си — каза, — тази сутрин ме накараха да се обадя по телефона на племенника.
— На племенника на госпожица Грийншоу?
— Да. Изглежда е актьор. Играе в една трупа, която това лято изнася представления в Боръм он Сий. Обадих се в театъра и оставих съобщение за него, че утре е канен на обяд. Странно наистина. Старата дама не искаше домашната помощница да научи. Струва ми се, че госпожа Кресуел е направила нещо, което я е ядосало.
— Утре следва ново развитие на вълнуващия сериал — промърмори Реймънд.
— Прилича точно на сериал, нали? Сдобряване с племенника, кръвта вода не става… ще бъде направено ново завещание, а старото ще бъде унищожено.
— Лельо Джейн, защо си толкова сериозна?
— Така ли, скъпа? Научи ли нещо ново за полицая?
Лу я погледна объркано:
— Нищо не зная за полицай.
— Забележката, която е направила, скъпа, сигурно има някакъв смисъл.
На другия ден Лу отиде на работа в много добро настроение. Мина през отворената входна врата — вратите и прозорците на къщата винаги стояха отворени. Изглежда, госпожица Грийншоу не се страхуваше от крадци и вероятно беше права, защото повечето вещи в дома тежаха почти тонове, а нямаха толкова голяма стойност.
На алеята Лу мина покрай Алфред. Забеляза, че стои облегнат на едно дърво и пуши, но когато я зърна, веднага грабна греблото и започна старателно да събира листа. „Глупав младеж — помисли си тя, — но красив.“ Чертите му й напомняха на някого. Докато прекосяваше просторния вестибюл, запътила се към стълбището, погледът й се спря на големия портрет на Натаниъл Грийншоу, окачен над камината. Портретът излъчваше викторианския просперитет на собственика, настанил се в голямо кресло, а ръцете му лежаха върху тежък златен ланец, който стигаше до скута му. Тя се взря в лицето му. Масивна челюст, рунтави вежди и пищни черни мустаци.