От ъгъла, в който се бе настанила, госпожица Марпъл рязко вдигна глава и попита:
— Значи в крайна сметка завещанието не е било в полза на госпожа Кресуел?
Инспектор Уелч я изгледа изненадано.
— Много умно предположение, мадам. Не. Тя не е посочена като наследник.
— Също като господин Нейсмит — поклати глава госпожица Марпъл.
— Госпожица Грийншоу е казала на госпожа Кресуел, че ще й остави всичко, и така се е изхитрила да не й плаща заплата. А всъщност е оставила парите си на някой друг. Без съмнение е била изключително доволна от себе си. Сигурно много се е забавлявала, когато е скрила завещанието в онази книга.
— Имахме късмет, че госпожа Оксли можа да ни каже за него и къде да го намерим — обясни инспекторът. — Иначе дълго щяхме да го търсим.
— Викторианско чувство за хумор — промърмори Реймънд Уест.
— В крайна сметка е оставила парите на племенника си, така ли? — обади се Лу.
— Не — поклати глава инспекторът. — Не ги е завещала на Нат Флечър. Тук се разказва една такава история… Нов съм по тези места и дочувам само клюки, но, изглежда, някога госпожица Грийншоу и сестра й са се влюбили в младия и красив учител по езда. Сестра й го е спечелила. Не, не е оставила парите на племенника си… — Той замълча и потърка брадичката си. — Завещала ги е на Алфред.
— Алфред? Градинарят? — възкликна изненадано Джоун.
— Да, госпожо Уест. Алфред Полък.
— Но защо? — удиви се Лу.
Госпожица Марпъл се покашля и промърмори:
— Струва ми се, въпреки че може би греша, че е имало… това, което наричаме семейни причини.
— Може и така да се кажа — съгласи се инспекторът. — Изглежда, в селото е публична тайна, че Томас Полък, дядото на Алфред, е бил извънбрачно дете на господин Грийншоу.
— Но, разбира се! — възкликна Лу. — Приликата! Забелязах я тази сутрин.
Тя си спомни, че след като мина покрай Алфред и влезе в къщата, погледна към портрета на стария Грийншоу.
— Смея да кажа — обади се отново госпожица Марпъл, — че вероятно тя е решила, че Алфред Полък ще се гордее с къщата, дори може да пожелае да заживее в нея, докато племенникът й със сигурност ще я продаде в момента, в който я наследи. Той е актьор, нали? В коя пиеса играе в момента?
„Най-сигурният начин да се отклониш от темата е да се намеси някоя стара дама“ — помисли си инспектор Уелч, но на глас официално отвърна:
— Струва ми се, мадам, че този сезон играят пиесите на Джеймс Бари.
— Бари — повтори замислено госпожица Марпъл.
— „Онова, което знае всяка жена“ — поясни инспекторът и се изчерви. — Така се казва пиесата. Не ходя често на театър, но съпругата ми я гледа миналата седмица. Сподели, че била доста добра.
— Някои от пиесите на Бари са очарователни — изрази мнението си госпожица Марпъл, — но трябва да кажа, че когато ходих с един мой стар приятел, генерал Истърли, да гледам „Малката Мери“ от Бари… — Тя тъжно поклати глава. — Никой от нас не знаеше накъде да гледа от смущение.
Инспекторът очевидно не беше гледал тази пиеса и на лицето му се изписа смущение. Госпожица Марпъл обясни:
— Когато бях момиче, инспекторе, никой никога не споменаваше думата корем.
Инспекторът още повече се смути. Госпожица Марпъл започна да си мърмори под нос заглавия на пиеси: — „Възхитителният Кричтън“. Прекрасна! „Мери Роуз“. Чаровна. Спомням си, че плаках. „Улица «Куолити»“ не ми хареса. После имаше една… „Целувка за Пепеляшка“. О, разбира се…
Инспектор Уелч нямаше време за театрални дискусии. Отново се върна към събитието, за което беше дошъл:
— Въпросът е дали Алфред Полък е знаел, че старата дама е направила завещание в негова полза? Дали му е казала? — Той се замисли и додаде: — Виждате ли… има един клуб за стрелба с лък в Боръм Ловъл и Алфред Полък е негов член. Много е добър в стрелбата с лък.
— Тогава случаят не е ли напълно ясен? — попита Реймънд Уест. — Напълно съответства със заключването на двете жени. Той е знаел къде са били.
Инспекторът го погледна и меланхолично отбеляза:
— Той има алиби.
— Винаги съм смятал, че алибитата са определено подозрителни.
— Може би, сър — поклати глава инспекторът, — но говорите като писател.
— Аз не пиша криминални романи — рече бързо Реймънд Уест, ужасен дори от мисълта за подобно нещо.