— Значи двамата са го замислили?
— О, да, сигурна съм. Майка и син.
— Но сестрата на госпожица Грийншоу е починала отдавна.
— Да, но не се съмнявам, че господин Флечър се е оженил отново. Както разбирам, бил е такъв човек. Според мен детето също е починало и така нареченият племенник е син на втората му съпруга и съвсем не й е роднина. Тази жена е получила мястото като домашна помощница и е започнала да шпионира. По-късно синът й е написал писмо до госпожица Грийншоу, представяйки се за племенника й, и е предложил да я посети. Може би е написал някоя шега за това, че ще дойде в полицейска униформа или пък я е поканил да отиде да види представлението. Струва ми се обаче, че тя е заподозряла нещо и е отказала да се срещне с него. Ако не направи завещание, той би се оказал неин наследник. Но след като прави завещание в полза на домашната помощница, пътят им е бил открит. Поне така са смятали.
— Но защо са използвали стрела? — попита Джоун. — Връзката е толкова косвена.
— Съвсем не, скъпа. Алфред е член на клуб по стрелба с лък. Той е трябвало да бъде обвинен, фактът, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет, е бил много неудобен за тях. Той винаги е отивал да обядва малко по-рано от разрешеното му време и те са смятали да се възползват от това… — Тя поклати глава. — Всичко изглежда толкова неправилно… от морална гледна точка искам да кажа. Несправедливо е животът на Алфред да бъде спасен от мързела му.
Инспекторът прочисти гърлото си и смотолеви:
— Е, мадам, разсъжденията ви бяха много интересни. Аз, разбира се, ще трябва да разследвам…
IV.
Госпожица Марпъл и Реймънд Уест стояха до алпинеума и гледаха надолу към кошницата с повехнали цветя.
Госпожица Марпъл промърмори:
— Игловръх, камбанки, потайниче, напръстник… да, тук е доказателството, от което се нуждаех. Този, който е плевил тук вчера сутринта, не е разбирал от градинарство. Наред с плевелите е скубал и цветята. Сега съм сигурна, че съм права. Благодаря ти, скъпи Реймънд, че ме доведе тук. Исках сама да разгледам мястото.
Двамата с Реймънд погледнаха към грозните стени на „Щуротията на Грийншоу“.
Някой се покашля зад тях и те се обърнаха. Един красив младеж също гледаше към къщата.
— Ужасно голяма сграда — каза той. — Твърде голяма по днешните представи. Или поне така казват. Аз не разбирам. Ако обаче спечеля много пари от залагания, бих искал да си построя такава къща. — Той лъчезарно им се усмихна. — Предполагам, че сега вече мога да кажа, че тази къща е била построена от моя прапрадядо — заяви Алфред Полък. — Хубава си е къщата, нищо, че й казват „Щуротията на Грийншоу“.