Та на въпроса — защо обичах да ходя в Илчовата механа — аз и сега мъчно мога да отговоря. Може би ходех там заради огнището — да си пека картофи в горещата пепел.
Работите в Илчовата механа се промениха донякъде, след като от София пристигна геоложката група. Най-напред всички тези личности, както трябваше да се очаква, удостоиха с вниманието си чистичкия и модерен „Карабаир“. В това нямаше нищо чудно, хората бяха свикнали на удобства, пък и сигурно радиото ги привличаше. „Карабаир“ им предлагаше супа и готвено всеки ден.
Илчовата механа си живееше тихичко и постарому. Освен мене тук идваше понякога и учителят Методи Парашкевов, а бай Гроздан, председателят, на път за „Карабаир“ честичко се отбиваше, за да си поизплакне гърлото с шишенце анасонлийка. Това той правеше стоешком, до тезгяха — уж бързаше, все не му стигаше време да поседне. Пък аз знаех, че бързането му си има друга причина — боеше се човекът да не каже някой: виж го ти, председателят поддържа старото! Затова пиеше анасонлийката си на крак. А Методи Парашкевов, противно на старите ергени, малко приказваше, малко пиеше, но много ядеше лютиви чушки и хляб. Случваше се понякога да донесе на бай Марко Крумов заек или див петел. Бай Марко приготовляваше дивеча по мъжки, по ония забравени вече закони на хайдушките поляни. Но и в тия тържествени за Илчовата механа случаи Методи Парашкевов не се трогваше много. Той си ядеше лютивите чушчици, топеше огромни залъци в парещата им настойка, а от дивеча похапваше малко. Може би му се щеше за нас да има, ние да ядем повече, та затова се въздържаше.
Веднъж, на един такъв тържествен обед — в калената тенджерка имаше задушен заек, — Методи Парашкевов доведе Боян Ичеренски — заместник-началника на геоложката група. Боян Ичеренски беше лаком човек, сам изяде половината заек и сам отопи половината от винения сос. Ние с Марко Крумов не бяхме много възхитени от тази лакомия, но Методи Парашкевов като да се стапяше от блаженство. Сякаш сам той беше излапал половината заек.
От този ден в Илчовата механа настъпи онази промяна, за която одеве стана дума.
След като се наяде до насита и изпи литър и повече вино, Боян Ичеренски поразкопча ризата си, въздъхна дълбоко и захвана любопитно да оглежда обстановката. Ние се хранехме в малката соба.
— Ама че бърлога! — засмя се той и помълча. И пак се засмя: — Аз, че квартирата ми е на хвърлей камък оттук, да не знам тази лисича дупка, ами се мъкна в онази ахчийница на центъра! Бива ли, даскале!
Методи Парашкевов кимна щастливо с глава. И на мен ми стана приятно; промънках: „Разбира се, разбира се!“ — но Боян Ичеренски не ми обърна никакво внимание. А Марко Крумов, изпаднал във възторг от откровението на геолога, тозчас принесе две нови половници с вино на масата.
Тук е мястото, струва ми се, да кажа няколко думи и за този Боян Ичеренски. Когато стана произшествието в Илязовия двор, той се беше запилял при жена си в Пловдив, та затова отложих описанието му за по-сетне. А той като тип имаше интересни неща в портрета си, макар и да не беше такъв хубавец като капитана от артилерията Матей Калудиев. Преди всичко Боян Ичеренски правеше впечатление с масивната си снага и с масивната си глава. На височина нямаше повече от метър и седемдесет сантиметра, не изглеждаше дебел, но тежеше точно сто килограма аз с очите си видях това, когато се премери върху децимала на селкоопа. Той имаше рамене на борец от най-тежка категория, къс и як врат и мишци, на които би могъл да завиди и най-жилавият дървар от Горната махала. Главата му беше лъвска широко чело, изпъкнали скули и могъщи челюсти с четвъртита брада. Най-интересно у него бяха очите — жълто-кафяви, но повече жълти, когато беше сърдит или весел, и повече кафяви — в минути на замисленост или умора.