Наближава дванайсет часът. По пътя откъм града се задава пътник — пеш, нещо тъй необикновено за тукашните места, където се пътува винаги с каруца. Пътникът е вече на баирчето срещу Йовчовата къща, там пътят е засипан с бял пясък. Нещо блясва на слънцето в ръцете му, чува се тръба. Иде пощата! Тъй тържествено, два пъти в седмицата, влиза в Каралии Хараламби Чингов, пощенският куриер. Той е сиромах човек, назначен отскоро, още не е спечелил за кон и затуй разстоянието от града дотук и обратно, по трийсет километра насам и нататък, го взема пеш. При все туй малко по-надолу той започва да пее, колкото глас има, а някъде — както върви, и играе хоро. Той не е луд — весел човек е, иска да покаже, че е юнак и не се уморява. Зарад тая смехория довечера на кръчма селяните, които го обичат, ще го закачат и ще го почерпят. Но има и друго: като минава покрай къщата Йовча, Хараламби знае, че Ганка, ако не го види оттам, ще го види от училището и, като го срещне, ще му каже „Бай Ламбо, ти пак пееше днес. Какъв си! Не се уморяваш?“ То е нищо, но — Ганка е хубаво момиче.
Всичко, всичко си върви, както по-рано. Вчера тук беше армутлийският участъков лекар. Че Каралии е в неговия участък — това е вярно. Че докторът много се грижи де има болни и де не — и това е вярно. Но както стоеше пред Славювата кръчма и приказваше, селяните не можеха да не забележат, че той приказва, а пък е нещо замислен и твърде начесто поглежда към къщата на учителя Йовча. Най-после стана, каза, че ще трябва да прегледа децата, и отиде в училището. Отсега нататък той често ще дохожда в Каралии.
Тази сутрин тук беше и Дянков, лесничеят. И той е от Армутлии. Горите, които той обикаля, кой знае по кои села са, на всеки случай, далеч са, но пътят му винаги минава през тук. Пред кръчмата на Слави друг белег стои: два кръга от угризки от сено под двата салкъма — мястото, дето са били вързани конете на лесничея и на стражаря му. Дянков замина нанякъде, но още стъпките от копитата на коня му се чуваха, когато някой каза подире му: „Отива си той, ама довечера пак е тука!“
Най-обикновеното нещо, с което селяните са свикнали и често се шегуват, е, че всяка сряда и събота, следобед, когато няма училище, в Каралии пристигат двама-трима учители от околните села. „Мусубейският автомобил пристига!“ — казват на кръчмата, когато видят че Методи Добрилов влиза в село. „Още един автомобил иде, кой ли ще е?“ — казват пак и се мъчат да налучкат кой е, защото учителят, който иде сега не върви из пътя, а е ударил направо през полето и току-що се задава иззад някой баир. Учителите най-напред отиват в общината, където, както казват те, имали работа. След малко те са в училището и ако там няма никой, минават моста и отиват към къщата на Йовча.
В такива омагьосани кръгове, сред това златно есенно слънце, се движат още много други. Твърде често дохожда, например, пограничният офицер от Енидже-Хайдар. Понякога иде пеш, понякога с каруца, с хубави коне, със звънци, карана от войник. Срещу празник той довежда майка си, „за да отидела на черква“, и винаги я оставя да пренощува у Йовча. Понякога, нарядко и за малко, се мярваше и румънският офицер от насрещния на Енидже-Хайдар пост. Той дохождаше и си отиваше някак смутен и объркан, както всеки човек, който не се чувствува у дома си.
За кого дохождат всички тия хора? Селяните знаят. Ако беше за друга някоя учителка, кой знай какво щяха да направят. Но за Ганка — можеше ли инак. Най-после Ганка нищо лошо не правеше, беше хубава и оттук нататък всичко беше ясно. Нея всички я посрещаха със засмяно лице, всеки на драго сърце я взимаше в каруцата си, за да я заведе в града. Когато Ганка отидеше в общината, писарите се надпреварваха да й правят услуги и в същото време, ако пишеха нещо, правеха страшни грешки. Понякога идваше и училищният инспектор и селяните бяха забелязали — от тяхното око нищо не избягва, — че най-напред инспекторът ще се отбие у Атанаса берберина, ще се избръсне хубаво и тогава ще отиде в училището.
Като попя и поигра толкоз, колкото да се разбере, че е пристигнал, Хараламби мина моста, отби се при колата с гроздето, грабна един грозд без пари и като зобеше лакомо от него, отправи се към общината, която ще до самото училище. В това време отгоре, откъм орната мелница на дяда Стояна Златев, се заспущаха учениците, които последните два часа бяха прекарали, на полето. С тях бяха само двете учителки, защото главният учител Йовчо беше отишел в града, а другият, Баташки, както винаги, се отказа от разходката. Като навлязоха в училищния двор, учениците се закриха зад овошките на градината, но веднага там се дигна страшна врява. Тозчас звънецът заби тревожно и шумът заглъхна. Оставаше да четат молитва и да си идат. В общината бяха сварили да разпределят писмата и разсилният Ганю тичешката влезе в училището и почука на вратата на класната стая, дето беше Ганка. Вратата се отвори и се показа учителката. Лицето й позачервено от разходката, пламна още повече, като видя писмото. Тя погледна адреса, засмя се, погледна Ганя и каза: „Благодаря!“ „Мерси!“ — каза Ганю от своя страна и, смутен, щастлив, почака, докато вратата се затвори под носа му. Последното нещо, което остана в ума му, беше не цялото лице на учителката, а само очите й — черни, бляскави, засмени. Отпред на яката на дрехата й бяха забодени два-три стръка син есенен минзухар, набран през време на разходката.