Ганю тръгна да си ходи, срещна в коридора училищния слуга, Хаджият, подаде му още едно писмо и вече с друго лице, сърдит и строг, му каза:
— Дай туй пък на онази, на старата.
— Коя стара? На Фроса ли?
— На нея.
И все тъй намусен, Ганю излиза на двора, но под прозорците чува гласа на Ганка и пак се усмихва.
Като че пуснати от тъмница, децата хукват навън, най-напред момчетата, тичат по стълбите, тичат по двора, стигат до вратата и чак там някои се досещат за калпаците си и ги турят на главите си. Като си проправя път между момичетата, които излизат по-кротко, Ганка държи нависоко писмото в ръката ей и тича към другата учителка.
— Фроске! Писмо! От Зорка, сега го получих. Знаеш ли де била таз година? В Конак. Чакай, ще го прочета и ще ти разправя.
Фроса, застанала и тя вред децата, я поглежда, без да каже нещо. Тя е много по-възрастна, суха, с дебели съединени вежди, е изострен нос и хлътнали страни. Докато Ганка наднича над писмото, тя я гледа почти сърдито, със свити устни — може би е уморена от разходката или завистта и сега гложде сърцето й. Дохожда Хаджият и й подава нейното писмо. Тя го поглежда, сгъва го и го туря в ръкава ей. След туй и двете си тръгват към къщи, като минават, както винаги, през градината. Ганка остава назад и, усмихната, чете още писмото.
— А! Фроске, Фроске, я слушай! — казва тя и прочита с глас: — „Моят колега е младо, интелигентно момче. Богатско чедо, дошло в село колкото да си почине, а догодина — в Рим или в Париж. Много е интересен!“ А! — каза Ганка и се засмя. — Разбирам…
След няколко крачки тя прочете:
— „Прекарваме много весело. Всяка събота се събираме, учителите от околните села, и стоим до съмнало, без да спим. Селяните свикнаха с тия наши срещи и ни питат: «Кога пак ще имате „срешка“? Тъй им казват те.»“ Пуста Зорка, завиждам й. Хайде, ще го четем в къщи — каза Ганка и тури писмото в чантата си.
Веднага тя избърза напред, но след няколко крачки се обърна.
— Хайде-де, Фроске! Гладна съм.
Фроса беше се спряла, загледана настрани, като че се радваше на градината, пълна със слънце. Когато тя се обърна и погледна към Ганка, която забърза напред, в очите нямаше мисъл, нямаше и скръб, а някаква суха, горчива болка, скрита надълбоко. Тя тръгна по пътеката и изпод очи погледна Ганка: каква е тънка и стройна, около косите й слънце. Как леко върви, наведена само с главата си, като че се радва на стройните си нозе, в изопнати чорапи и малки пантофки.
Току-що излязла из вратата, Ганка пак се показа, засмяна, зарадвана.
— Фроске, грозде! Ела, ще си купим.
Около колата с гроздето бяха се насъбрали половината от учениците. Учителките си купиха грозде и продължиха пътя си към къщи. Ганка пак бързаше напред, спираше се да чака Фроса или се връщаше по няколко крачки към нея. Незабелязано тя беше успяла да погледне и към двете кръчми.
— Няма ги онези — каза тя.
— Кои?
— Добрилов и оня, Гороломов. Го-ро-ло-мов! — засмя се тя. — Какво име. И с таз брада! Дали не са си отишли. Много са ми потрябали пък.
— Не ти трябват — каза Фроса, — а когато додат, човек не може дума да каже от тебе.
— Фроске, как приказваш. Мислиш ли, че аз… Ще се разсърдя!
— Че тъй е — каза Фроса.
— Сърдя се, да знаеш. Че кой ти пречи да говориш? И отсега нататък и аз ако приказвам с някого. С никого няма да приказвам. С никого, с никого, с никого!
Като стигнаха в къщи, уморени още от разходката в полето, те седнаха най-напред да си починат. Отвъд, дето живееше учителят, изведнъж силно издрънка нещо — счупи се стъкло. Развика се Даринка, жената на Йовча. Тя се показа на вратата разчорлена, сърдита.
— Счупих джамаданата! — каза тя. — Ама Йовчо е крив! Каква хубава беше… Колко пъти съм му казала да я премести. Турил я на бъчовата в маазата и аз като влязох… Да си доде, аз ще му кажа нему. Каква хубава джамадана беше…