Без да каже нещо повече, тя си отиде.
— Пак бай Йовчо крив. Пък и децата бий — каза Ганка, като слушаше писъка в отвъдната стая.
Сложиха на масата каквото имаха за ядене и седнаха да обядват. Сръднята помежду им се забрави, приказваха за дребни неща, смяха се. Когато свършиха обяда Ганка скочи и се накани да излезе.
— Къде? — извика Фроса. — Кой ще прибира тука?
— Който остане последен — засмя се Ганка, но веднага прибави примирително: — Не, не. И аз ще ти помогна.
Тя прибра покривката на масата и излезе да я изтърси.
— Ония още са тука — каза тя, като се върна. — Видях Добрилов на Славювата кръчма. Вън беше, гледаше насам. После влезе вътре.
След малко Фроса, полегнала на леглото си, канеше се да прочете писмото си. Ганка беше седнала гърбом към Фроса и решеше косата си. Фроса я виждаше в огледалото, позагледа се в нея, след туй обърна погледа си към писмото, но не го зачете, а се замисли.
Гороломов и Методи наистина бяха в кръчмата. Те бяха дошли от Мусу-бей още тази сутрин, тъй като Методи, като частен учител, разполагаше по-свободно с времето си и можеше да отсъствува, когато си иска. Той заведе Гороломова на училище още като додоха и го запозна с учителките.
След случката със селяните от Саръджа и Дели-Исуф, Гороломов бързо се съвзе, едно, защото не беше злопаметен, и друго — когато вечерта стигна в кръчмата, наедно с Методи, завари и двама търговци-кашерджии. Те току-що бяха се разплатили със селяните за млякото и тъй като и двете страни бяха доволни, Гороломов можа да направи няколко застраховки. „По-добре да си гледам застраховките, не ми трябва политика“ — каза си той и забрави всичко.
Сега Гороломов, разположен, весел, се разхождаше из кръчмата и често поглеждаше навън. На пейката в един ъгъл беше сложена китарата му в червения калъф, фарът и палтото му. По земята около масите бяха разхвърляни динени кори и семки, около които бръмчаха рояци мухи. Иван, седнал до вещите на Гороломова, за да ги пази, се опитваше да подреме, но колчем затваряше очи, една муха дохождаше и кацаше на носа му, той се мръщеше и махаше с шепа, за да я улови. Гороломов и Методи се канеха да излязат, но не можаха да се откачат от стария, вече пенсиониран учител, Тодор Попов, даскал Тодор, както му казваха. Той беше голям оригинал: лице като на евреин, голям нос, кривнат малко на една страна, дълга бяла брада, която той постоянно разчесваше с ръка на две страни.
— Питаш ни, г-н Гороломов — говореше той, — как прекарваме, как сме с кризата. Не сме добре. Ама държим. Селянина, да ти кажа ли аз, е като бъкел: ако падне, не се троши, ако вземе да се излива, все ще свариш да го запушиш и пак ще остане вода в него. Така е, г-н Гороломов. Каква е разликата от по-рано? Спяхме на хасър, а сега сме на земята. Това е то.
Един млад селянин с поизтъркани потури, с каскет, влезе тихичко и седна до една маса.
— Пък и всички не са едно — продължи даскал Тодор — Който има прасе, той, може да се каже, е богат, който пък има овци, той все едно, че има спестовна книжка. А сиромасите, сиромасите, тях питай. Ето го Рачо — даскал Тодор посочи младия селянин — нека каже. Кажи, Рачо, кажи как живееш!
Селянинът се усмихна.
— Как ще живеем… Живеем по малко, колкото да има за всеки ден.
— Чакай аз да кажа зарад него — превари го даскал Тодор. — Рачо има петнайсет декара. Сметни сега какво е изкарал, какво ще продаде и какво ще вземе. Борч ли да плаща, данъци ли да плаща, какво. Е, изсипал е там малко жито в хамбара колкото за хляб. А за друго? На, нека каже той. Кажи, Рачо, кажи, не е срамота…
Рачо пак се позасмя.
— Какво да кажа?
— Кажи как живееш. Отде земаш за всеки ден, туй кажи.
— Отде ще вземам, отнийде не вземам. Турил съм в бъчвата четирийсет зелки, заровил съм двеста праза.
— И ряпа…
— Ряпа ли? За ряпа пари няма.
— Е, а друго?
— Друго, имам дванайсет кокошки. Като станем сутрин, чакаме ги да снесат. От яйцата жената дава на дечурлигата, кое за калем, кое за тетрадки. С яйца си купуваме едно-друго от дюкяна. Пък и на мене — усмихна се Рачо — жената на два дена ми купува една кутия тютюн.
— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Значи, жената каквото каже, тя върти всичко, а?
— Как мислиш ти? — каза даскал Тодор. — Че ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. Ето, г-н Гороломов, ето как живее бедния народ. Пък на туй отгоре бедят Рача, че бил комунист.
— Той кмета разправя туй — каза Рачо. — Едно време се карахме с него и оттогаз ме гони. Пък и аз съм против. Когато има избори, дето е кмета, аз на другата страна пущам гласа си, напротив.