— Ето това е положението — каза даскал Тодор и, доволен от разговора и от себе си, малко поразкрачен, започна пак да разчесва брадата си ту на една, ту на друга страна.
— Стига си скубал таз пущина! — каза Слави кръчмаринът. — Мязаш на евреин. Също като оня, Челебон от града, дето продава джамове.
Даскал Тодор се разсмя.
— Брадат човек — умен човек, нали тъй, г-н Гороломов? Аз като бях в Одеса…
— Бил си в Одеса? — учуди се Гороломов.
— Бай Попов е следвал в Одеса — каза Методи.
— Не, градинар бях. Та, като бях в Одеса, една година трябваше да се връщаме в България. В 1892 беше. В Кишинев се качих на трена, влизам във вагона — пълно с руски офицери, все млади такива, фитнета. Аз бях млад тогаз, двайсет и четири, двайсет и пет годишен, но пак бях с брада, само че беше по-малка, черничка. Като ме видя един от офицерите, скочи. „Пашоль вон — каза, — жид паршивый!“ — „Я не жид — рекъх, — ваше благородiе, я болхарин!“ — „Ну — каза — садись, садись!“
— Взе те за евреин, а? — смееше се Гороломов. — Холан, бай Тодоре! Виждаш ли, понякога брадите ни могат да ни докарат беля.
— Какво си вързал пръста си, какво имаш? — каза даскал Тодор.
— Убодох се. Дребна работа. Методи, хайде да вървим!
— Довечера ще се видим ли?
— Разбира се. Нали казахме, ще вечеряме наедно.
Гороломов и Методи се запътиха към училището. Същинското им намерение беше да срещнат пак учителите, но за да се прикрият, колкото за очи, отидоха да потърсят учителя Баташки. Баташки живееше в училището, но в друго здание в училищния двор — една полусрутена постройка, останала от вехтото училище. И тъй като къщата си имаше отделен двор, Баташки беше развъдил кокошки, построил беше и модерни курници. Намериха го, забутан из двора, с окаляни ръце — работеше нещо. Беше около четиридесетгодишен човек, слаб, бледен, със сини очи и с жълти мустаци, щръкнали настрана като четки. Малко говореше, малко се усмихваше, но лицето му не се променяше, оставаше си все същото. Гороломов го познаваше още от Варна.
— Как си, Баташки, как си? — посрещна го весело той. — Какво правиш?
Баташки не му отговори, а го разглеждаше внимателно.
— Много си напълнял. Поправил си се.
— Много кокошки имаш, Баташки — продължаваше Гороломов. — Породисти ли са?
— Кокошки… Остави кокошките, слушай, какво ядеш, че напълняваш.
— Какво ще яде — каза Методи. — Яде каквото му се падне. Само че каквото хапне, туря го на гърба си, нали, Станчо?
— Браво, Методи, хубаво го каза — засмя се Гороломов.
— Аз пък не мога да напълнея — каза замислено Баташки.
— Слушай бе, Баташки — рече Гороломов, — какво стана с държавния изпит, нали за него беше дохождал във Варна. Какво стана, издържа ли го?
— Скъсаха ме.
— Защо? Каква тема ви дадоха?
— Концентрично обучение в отделенията.
— Е, че какво — каза Гороломов, който някога също беше учител и разбираше от тия работи. — Не е мъчна тема, много хубава тема. Концентрично обучение значи да се разширява материята по някой предмет от едно отделение в друго, като концентрични кръгове. Нали тъй?
— Тъй е — каза Баташки. — И аз писах, че има концентрични кръгове, но не знам какво ми доде на ума, взех, та писах, че има и ексцентрични…
Гороломов и Методи захванаха да се смеят с глас.
— Помислих — продължи все тъй нисичко Баташки, че ако има концентрични кръгове, трябва да има и ексцентрични.
И като гледаше как Гороломов се смееше и как от смях се черви лицето и шията му, Баташки завистливо и все тъй нисичко каза:
— Много си напълнял ти. Аз не мога да напълнея.
Влязоха в стаята на Баташки — разхвърляна, неприметена. През отворения прозорец влизаше слънце и там, дето подът беше огрян, лежеше голям червен котарак.
— А, Микадо! — каза Добрилов и помилва котарака. — Как си, Микадо? Ти знаеш ли — каза Методи на Гороломова, — че Микадо знае да прави фокуси.
— Тъй ли? — заинтересува се Гороломов. — Баташки, я покажи!
— Остави. Нали го виждаш какъв се е отпуснал, спи му се — каза Баташки, но при все това извика: — Микадо! Микадо!
Котаракът се изправи, седна на задните си нозе, погледна Баташки и замижа. Баташки взе бастуна от Добрилов, препречи го хоризонтално пред котарака и извика:
— Хайде хоп! Хоп! Микадо, хоп!
Микадо гледаше лениво с полузатворени очи и не мърдаше. Изведнъж той се метна и прескочи бастуна.
— Още веднъж! Хоп! Хоп! Хоп!
С дигната опашка и извит гръб, Микадо се търкаше о Баташки и като че не искаше да изпълни заповедта, но пак, все тъй неочаквано, прескочи бастуна в обратна посока.