Даскал Гатю, пенсиониран учител, слаб, болнав, с шал около врата, седна насреща Дима, събра прилично колената си, сложи ръце на бастуна си и попита:
— Какви са политическите новини, Димчо? Ще има ли нов кабинет?
— Ще има, даскале. Мъти се нещо.
— Какво каза Гуньов за изборите — питаше Бившият.
— Изборите? Работата е наред. Изборите са наши.
Димо се наведе над ухото на Бившия и взе да му шепне, а в същото време подаде на даскал Гатя без да му каже нещо и без да го гледа, един брой от вестник „Мир“. Даскал Гатю тури очилата си и почти се скри между двата листа на вестника.
Третият от дошлите беше Данаил — едър селянин, отпуснат, дрипав. Той теглеше с голяма страст навътре дима на цигарата си и все се смееше, когато Бившият кажеше нещо, за да му угоди. Долната му устна си седеше полуотворена и отпусната — както се беше смял или се готвеше да се смее. И тримата, както и Димо, бяха народняци.
Пред Дима Джурката беше сложил вече горещо кафе. Димо пак потърка очи, попротегна се и каза:
— Успал съм се таз сутрин.
— Как, ти тука ли спа? — учуди се Бившият.
— Тука, ами, на голите дъски. Завих се с капламата. Ама какво си патих, аз зная!
— Какво?
Отвъд тезгяха, Джурката се поослуша.
— После ще ви разправя — позасмя се Димо и пак обгърна с очи портретите на шефовете по стените.
В кръчмата все прииждаха селяни. Камбаната биеше за втори път, но селяните, както им се караше попът, наместо да идат на черква, вървяха към кръчмата. По едно време на вратата се показа Иван и след него — Гороломов. Селяните не се зачудиха много, защото знаеха вече — Гороломов беше в Пчеларово от два-три деня, — че тоя висок човек с широкопола шапка, с брада, който свири на китара и пее, се занимава със застраховки. Гороломов и Иван седнаха на една маса и си заръчаха кафе. Гороломов беше си дал дума да не се меси в политика и да си гледа работата. Целта му, както беше решил още в къщи — беше да поизучи селяните, да избере ония от тях, които щеше „да тури в коша“, т.е. да застрахова. Ето защо той извади една малка зелена книжка — „Полезни съвети на деятеля по живот“ — и се престори, че чете. Сегиз-тогиз Иван му шепнеше нещо.
Кръчмата се напълни с хора. И глъчката стана голяма. Ония, за които нямаше място по пейките или по столовете, стояха прави и даваха ухо ту на тоя, ту на оня разговор. Други чакаха даскал Гатя да прочете вестника и да каже новини.
Един висок млад селянин влезе, със загоряло лице, с юнашки вид. Сребърна обеца имаше на ухото му.
— О, бай Димо — извика той. — Добре дошел! Кога дойде?
— Димо спал тука — каза Бившият.
— Тука ли? Тук ли спа, бай Димо?
— Тук спах — рече Димо. — Но каквото си патих, сам зная.
Едно позамълчаване, каквото се случва често, кога говорят много хора, позволи почти на всички да чуят думите на Дима. И дадоха повече ухо. Димо се усмихваше, като гледаше нагоре към портретите.
— Кажи, кажи — настояваше Бившият.
Дори Джурката, който седеше зад тезгяха, погледна Дима строго и каза:
— Димо, какво си патил, казвай. Какво само дрънкаш? Прибрах те да спиш, пък ти…
Димо повтори по-настойчиво:
— Какво патих аз тази нощ в таз кръчма!…
— Да не те е обрал някой?
— Да не са те нападнали паткани — каза Данаил. — Паткани има много. На един, като спял, изгризали му оса.
— Не е паткани. По-лошо.
— Е казвай де! — разсърди се Бившият. — Стига си ни въртял.
Селяните все слушаха.
— Аз снощи — започна Димо, — като си отиде Джурката, легнах си ей там е, на пейката, завих се с капламата. Изкарал съм един сън, събуждам се — лошо ми е, ще умра, нещо ме души. Не мога да разбера какво ми е, ама, казвам ви, умирам. Бре, каква е таз работа! Ставам, поглеждам нагоре, аз съм бил легнал под Радославов! Той слизал да ме души! Станах, вземам си капламата, лягам си ей тук, под Гешева, и спах до сутринта като агне…
Силен смях екна в кръчмата. На няколко пъти тоя смях утихва и пак избухва. Тъкмо в тая минута в кръчмата влезе кметът, Токата. Селяните замълчаха и не защото Токата беше радославист и можеше да се докачи, а тъй на, не го обичаха и не искаха да му дадат случай да се посмее. Искаха просто на просто да запазят една тайна от него, каквато и да е. Токата, дето се казва, беше яре от стара коза, разбра, че замълчаха зарад него, но не се докачи, а престорено любезно каза:
— Какво сте се насъбрали тука? Що не вървите в черква?
Тъкмо сега бяха влезли децата на Джурката и Токата ги помилва по русите главички. Той каза шепнешком нещо на Джурката, след туй засмян, важен, напет — той беше пълен, нисък, с руси, почти бели клепачи — тръгна да си излезе и от вратата пак каза: