Големият конашки овчар беше побелял вече човек, висок, поприведен, с насълзени от само себе си очи, някак срамежливи, с открити предни зъби като на гризач. Късата му абичка беше подплатена с кожа, небръснат беше, изпод калпака му се подаваше, на фитили, на фитили, дълга коса. Като изгледа от вратата ония, които бяха вътре, Слав каза:
— Бей! То само мене нямало тука.
Той си купи цигари, после все тъй някак срамежливо, като се поогледа, завъртя се и почти на пръсти, за да не смути оратора, доде и седна до Гороломова.
— Аз ще седна тук, наблизо, че съм глух — каза той.
Гороломов знаеше много добре какво значи това сядане до него (тъй правеха всички, които се канеха да се застраховат) и от вълнение и задоволство подигна още повече гласа си. И без туй, по обичая си, той говореше разпалено, с ръкомахания, с гневни очи.
— Всеки гражданин е длъжен да бъде на поста си — говореше той. — В такова време да не бъдеш на поста си, значи бягство в лицето на неприятеля. И преди всичко интелигенцията. Да! Интелигенцията, според мене, е тази част от народа, която има инициативата в управлението. Ако интелигенцията сее добро, хуманност, култура, човещина, ще жъне такова. Ако вземе да сее бабаитизъм, ако сее вълчи принципи, ако носи шапката накривена на кръв, ще жъне бури и анархия! И точно тъй е днес. Не е като едно време…
— Едно време… То едно време… — обади се Слав, колкото да се намеси в разговора. — Аз, като бях млад, не смеях да припаря в кръчмата, страх ме беше от баща ми. Сега, като дода, като видя, че са вътре синовете ми, подвивам си опашката и се връщам. Страх ме е да не ме бият…
— Така е, бай Славе, право имаш. В миналото и нашите политически борби бяха други. Имаше повече веротърпимост, повече хуманност и човещина. А сега какви са нашите борби? — Самоизтребление. А трябва аргументите на пояса, значи на револвера, да ги преместим в мозъка си, да направим, значи, главата си оръжие за достигане на своите идеали. Това разбирам борба. Щракане на идеи. Честна, благородна, открита борба…
Гороломов се поспря да си поеме дъх. Избиваше го вече да стане и да държи истинска реч — десният му крак, както правеше винаги в подобни случаи, беше започнал да потреперва. Но в същия миг някой каза:
— Борба, борба… Като искаш борба, излез ми насреща да те видя. Ха-де!
Наоколо се изсмяха. Онзи, който беше казал тия думи, беше един шейсет и повече годишен селянин, и той от бедняците, дори от крайните бедняци. Беше възсух, кокаляст, изпечен, с увиснали посивели мустаци. Около устните си имаше по две-три извити и дълбоки бръчки, тъй че изглеждаше все усмихнат. Като говореше, той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си. Пред него имаше шишенце с ракия.
Един селянин го закачи:
— Дядо Кольо, за борба приказваш ти, ама не можеш веке, стар си.
— Мълчи бе! Кюлхане! Стар е на баща ти волът. Една година в Кара-Насуф ми излязоха трима като тебе. И тримата ги натръшках и ги хвърлих в тръните. Една кола тръни бяха стоварени там, в тях ги набутах.
Той държеше чашката си, усмихна се и кимна с глава, като че ли се чудеше сам на себе си.
— Кой е тоз! — попита Гороломов.
— Гьоч Кольо. От наше село е. Пиян чиляк — пришепна Слав на ухото на Гороломова.
В това време Гьоч Кольо стана и като попреплете краката си, усмихнат, с извити бръчки около краищата на мустаците си, излезе навън. Гороломов продължи:
— Отиваме към морален регрес. Преживяваме морална криза. Преди всичко, липсва ни единство. Нали знайте историята с Кубратовите пръчки? На Народното събрание отпред какво е написано? — „Съединението прави силата.“ Какво значи то? То значи, че един голям камък сам човек не може да го помести, но като се съберат десет души… Това е то…
Един селянин, който гледаше през прозореца, каза?
— А Гьоч Кольо, ей го на, сам търкаля камъка…
Всички се засмяха. Гороломов не разбра отде иде тоя смях. И други селяни додоха до прозореца и погледнаха навън, като все се смееха.
— Какво има? — попита Гороломов.
— Гьоч Кольо се бори с камъка — каза Слав.
Гороломов пак не разбра, но не искаше да губи време. Разпален, обзет от вдъхновение, той пак клонеше да стане и да почне да държи реч — десният му крак непрекъснато трепереше. И туй може би щеше да го направи, но в туй време Слав, като погледна към вратата и видя, че сянката показваше вече обед, каза: