— Бе тя всичко е разбрала, гледай си работата — каза Слав. — Тя от малко взема нашата баба. Главата й сече нея, ами май множко побеля, като овчица.
Старата не обърна внимание на мъжовите си думи. Устните й, безкръвни, стиснати, заобиколени с бръчки, не помръдваха. Тя беше подпряла ръка на страната си и мълчеше и пресмяташе.
— Какво ще ми кажеш — продума тя пак тъй дебело. — Дава съм дете, та да не разбирам. Разбрах аз хубаво всичко. Аз и нощес, като се събудих, съм си мислила пак, какво ще ми разправяш… Няма какво да ми разправяш, ами ще направим и ний, каквото са направили хората. От хората няма да се делим…
— Значи, ще направим застраховките? — зарадва се Гороломов.
Старата само кимна с глава.
— И най-напред, то се знае, ще започнем с бай Слава. Него ще застраховаме най-напред.
— Бай си Слава ти го остави — каза старата. — Той е стар, той каквото е можал, направил го е. Да гледаме ний младите, за тях да направим каквото трябва, че са млади, че дни имат пред тях си и не им се знае какво ще случат. А то ний старите… Тя нашта…
— Тя нашта се свърши, тъй ли ще речеш? — засмя се Слав. — Ба, аз не казвам тъй. Аз съм млад, аз ще ида войник…
Погледът на старата през него се обърна към Гороломов.
— Добре, добре, ще застраховаме само момчетата тогава. Как се казваше най-големият, Иван ли? От него ще започнем. Него, разбира се, като най-голям, ще застраховаме за най-голяма сума.
— Всички едно, всички едно! — каза Славовица и няколко пъти късо и отсечено махна с ръка. — Нека да работят, както са работили досега, че ако има помежду им по година, две, работата им е същата. Никой да не е нито напред, нито по-горе. Пък и булките им да си гледат работата и да не се заяждат. Тъй знам аз…
— Добре, добре — съгласи се Гороломов. — Тя има право, тя мисли право — каза той, като погледна Слава. В погледа му имаше одобрение и учудване.
— Бе ти какво я мислиш нея, старата — каза Слав. Тя и на царя джувап дава. За мене, казвате, не трябва, а? Хубаво, аз ще си остана сиромах. Сиромах съм, ама си имам парици!
На лицето му, в погледа му, имаше някакво стеснение. С шеги, които все подхвърляше, той се мъчеше да прикрие, че все пак, в края на краищата, жена му е, която решава важните работи в къщи.
— Синовете до час, до два ще си додат — каза старата. — А дотогаз да хапнем.
— Ха-де, ха-де! Че огладнихме гостите — каза Слав. — Та, стар ли си, не те бива за нищо, а? Сухото дърво, дето ще рече, огън да го гори. Хайде, хайде, слагайте!
Разшетаха се булките, сложиха софрата. Най-напред в голяма синия, голяма колкото едно колело, донесоха току-що извадена от пещта, зачервена кавърма: точено от един-два листа, поляно с много каймак, събиран от прясно мляко. Наслагаха след туй гозби. Слав сам разчупи хляба и сложи по комат пред гостите. Булките все излизаха и влизаха. Към края на яденето в голяма пръстена паница донесоха кисело мляко. Слав каза:
— Хапнете си от млякото. То е сладко, има още куластра.
Старата почти не говореше. Тя имаше вид, че обмисля нещо. Но пак следеше какво липсва на софрата и, кое само с очи, кое с по една дума, караше снахите да търчат, да шетат.
Към края на обеда чак снахите можаха да седнат на софрата и тогаз Гороломов ги видя по-добре. Едната, по-голямата, беше черна, с бели петна по лицето като от лишеи. Но веждите й бяха тънки, извити. Тя беше хубавица, пълна, но жива, весела. Другата, руса, със сини очи и ниско чело, беше съвсем млада — женена тая зима.
— А булките, тях няма ли да застраховаме? — каза Гороломов.
Черните очи на Дафина, по-голямата снаха, светнаха и се обърнаха към свекървата. Старата, замислена, не се обади. Пак Слав се пошегува:
— На булките да са здрави хурките!
Вън взе да вали дъжд. По замъглените стъкла на прозорците се чуха леки удари, затекоха вадички като сълзи.
— Дай, боже, дай! — каза Слав и погледна навън.
Зарадваха се, че вали дъжд, поразпуснаха се и не бързаха да станат от софрата. Старата все пращаше снахите да донесат кога пресносоло меко сирене, кога орехи, кога петмез. Иван, никой не беше видял кога беше станал, донесе нещо завито в червена торба. Гороломов извади китарата. Булките не бяха виждали такъв инструмент и внимателно, с жадни очи, следяха как Гороломов гласеше китарата. Черните очи на по-голямата снаха засвяткаха. Като подръпваше някое време кордите с пръсти, изпод които на булките се стори, че замънка слаб човешки глас, Гороломов запя:
При третия и четвъртия стих на тая песен Гороломов забеляза, че по черните очи на булка Дафина мина светла влага. Той менеше песните според случая — кога за булките, кога за старата. А като знаеше, че Слав е стар демократ-каравелист, той запя ниско, но с голямо въодушевление, малко бунтовнишки: