— Ей, чичо, ей! Слушай, ей! — завика той. — Остави! Чакай, какво правиш… недей!
Гьоч Кольо се изправи да си почине и пак застяга пояса си. Както беше отвъд вадата, Гороломов заговори:
— Какво правиш ти бе, човече божи? Какво правиш бе, българино, бива ли тъй? Че ако имаш много сила, вземи да свършиш някаква работа. Или пък, ако е празник, почини си, прочети нещо. Ако не можеш да четеш, накарай да ти почетат: ще просветиш ума си, ще имаш полза. А какво е туй — да търкаляш камъка. И опасно е: може да се скъса някоя артерия, да стане кръвоизлияние и — мортус свърши се…
На тая дълга реч Гьоч Кольо не отговори нищо, само каза:
— Ела, ела. Ела по-насам.
Той гледаше Гороломова с крайчеца на окото си и говореше нисичко, както говори човек, кога гледа някое птиче и се бои да не го подплаши, та да хвръкне.
— Не прави тъй, послушай ме. Не си дете…
— Ела, ела по-насам — нисичко говореше Гьоч Кольо. — Не бой се, за брадата няма да те ловя.
Тая закачка за брадата му разсърди Гороломова и той бързо, с широки крачки, затропа по мостчето. „Дебела глава, от малко не взема — мислеше си той, — трябва отблизо да му разправя.“
Щом Гороломов мина отсам вадата, Гьоч Кольо плесна с ръце, плесна се по бедрата и леки пехливански скокове се спусна не върху камъка, а върху самия Гороломов. Изненадан, Гороломов видя току пред себе си дебелите мазолести пръсти на Гьоч Коля, изкривени като куки, страшни, готови да го сграбчат, и взе да стъпва назад. Гьоч Кольо все идеше, Гороломов — назад-назад и цоп! във вадата. Потъна с единия си крак, после и с другия. Гьоч Кольо махна с ръка и го остави.
Гороломов излезе от вадата. И двата му крака до над глезените бяха покрити с гъста тиня и лъщяха, като че бяха потопени в смола.
— Глупако! Говедо! Я виж какво ме направи — викаше Гороломов.
Усмихнат, Гьоч Кольо плесна с ръце и пак се спусна върху му, хвана го с две ръце за рамената и тъй го стисна, че на Гороломова му притъмня от болка. Вън от себе си, той поиска да го блъсне, но Гьоч Кольо помисли, че приема поканата му да се борят, и го хвана здраво през кръста. Гороломов взе да хапе, да удря, да драще и успя да се изплъзне. Разсърден от такъв некавалерски начин на борба, Гьоч Кольо замижа, изложи се на ударите на Гороломова, но го хвана за крака, издигна го, завъртя го и докато Гороломов усети какво става, видя се тръшнат по гърба си на земята, Гьоч Кольо беше стъпил с коляното си на гърдите му и викаше зверски:
— Кажи: надвит съм. Кажи: надвит съм, или ще те удуша!
В тоя миг дотърча Иван, дотърчаха и други селяни и измъкнаха Гороломова изпод ръцете на освирепелия Гьоч Коля.
Гороломов се изправи, омачкан, гологлав, и закуца. Ризата му беше изскочила на кръста. Чантата му беше отхвръкнала на земята.
— Ще те дам под съд! Ще отговаряш! — викаше той.
Гьоч Кольо изтри устата си с длан отдолу нагоре и каза:
— Мълчи бе! Кюлхане!
Селяните се смееха, пък искаха и да покажат съчувствието си на Гороломова, помогнаха му да се изчисти, занесоха му вода да се умие. После го въведоха в кръчмата. Гьоч Кольо остана вън да се бори с камъка.
В кръчмата се дигна голяма глъчка. Ония, които бяха видели с очите си борбата, разказваха на другите кое как беше станало. Всички се смееха и това още повече нараняваше честолюбието на Гороломова. Стана му страшно, че е изпаднал в тоя край. Нито хората, нито селата приличаха на Каралии. Всичко беше диво, първобитно, самата местност беше друга — диви круши из нивите, гори, слухове за разбойници. И тия главанци с бозявите си потури и червени елеци, ухилени, с вълчи зъби, му се сториха груби, жестоки. Все пак той беше доволен от едно: ако и да се смееха, всички в един глас укоряваха Гьоч Коля.
След малко Гьоч Кольо, усмихнат, с отпуснати ръце, влезе в кръчмата. Селяните очакваха караница и се смълчаха.
— Ей! Я чуй бе, Гено! Дай ми едно шишенце! — извика Гьоч Кольо. — Ще пия пък, какво… Пий ми се…
Той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си, гледаше ръцете си, усмихваше се.
— Една година — започна той — на сбора в Кара-Насуф излезе онуй, арабаджийчето, Петрето. Яко момче, ей! Натръшка ги всичките. На кой ръка счупена, на кой — крак, завали ги всичките. Юнак! Юнак момче…
Той гаврътна една чашка и след туй продължи:
— Мене тогаз една треска ме люлееше, катаден, катаден. Желт бях като такова… Чакай, рекох, аз ще му изляза. И всички ми викат: излез му, Кольо! Тъкмо хвърлих ризата, доде мама — тя беше жива още, — прегърна ме: Къде, вика, бре! Луд ли си? Не виждаш ли на какво си заприличил от треската? Кой я слуша…
Гьоч Кольо пое чашката си, загледа я, замисли се…
— Е, сетне, дядо Кольо, какво стана? — попита един.