Наместо да му отговори, Гьоч Кольо погледна към Гороломова и рече:
— Я слушай бе, момче! Гражданино! Защо се сърдиш? Нали искаше да се бориш. Отзарана те слушах, като приказваше: борба, борба, борба…
От всички страни нападнаха Гьоч Коля: пиян бил, задявал се с когото прилича и с когото не, вършел диви работи. Сега, ако го дадат под съд, всички ще говорят против него. Гьоч Кольо кипна.
— Какво бе, какво ме ядете вий? Не зная ли какво правя аз? — Аз за правото го направих. — И той натърти още повече: за правото!
— Като сме сиромаси, никой не ни зачита за хора. Оназ година, кога ни влачи дъждът, държавата отпусна пари, на кого ги дадоха? — На богатите. Отпуснаха семе, кой го взе? Пак те. Отпуснаха пари за курници — да правят нови курници, европейски — кой взе и тези пари? Пак онез, дето имат. Се те лапат. Сега негова милост — Гьоч Кольо погледна към Гороломова — пак пише нещо, пак смята, пак с думбазите си шушука нещо. Има отпуснати пари, пак те ще лапат. Ей защо ме доядя!
Всички се зачудиха, после се засмяха. Обясниха на Гьоч Коля, че се заблуждава. Гороломов не е чиновник, не е дошел да раздава помощи, да раздава пари, а прави застраховки. Ако иска и той, Гьоч Кольо, може да се застрахова.
— Е, тогаз, аз съм сбъркал — каза Гьоч Кольо. — Прощавай, гражданино! — каза той на Гороломова. От яд и обида Гороломов още не беше продумал.
Гьоч Кольо пак се усмихна:
— Ама що му трябва пък да ме учи: не се бори с камъка, почивай, чети, не знам що… Аз не мога да стоя празен, трябва да правя нещо. Какво… Че аз и като умра, ще кажа на синовете си да донесат камъка на гроба ми. Няма да лежа все със скръстени ръце… Ще ставам нощя и ще се боря…
Селяните се засмяха.
В това време Филчо Данин, един от по-заможните селяни, който беше незастрахован, доде и каза на Гороломова:
— Ваша милост, да идем у дома да хапнем.
Двата стълбеца с цифри веднага се мярнаха в ума на Гороломов. Той заприбира нещата си, оживи се. Иван взе китарата. А Гьоч Кольо, като държеше чашката пред себе си, усмихнат, каза:
— Бей! Пак съм бил силен бе! Като тупнах гражданина в земята, издумтя като тъпан!
Гороломов тоя път не се обиди.
— Нищо, бай Кольо, нищо — каза той, засмян. — Простено да ти е от мене. Хайде сбогом! Хайде лека нощ!
Гороломов, Данин и Иван излязоха и оставиха голяма глъчка зад себе си. Вън, като слязоха от стълбите, те видяха, че Гьоч Кольо грижливо беше прибрал камъка до стената на кръчмата. След седмица, след две той пак щеше да му дотрябва.
По неволя доктор. Иде филоксерата. Кандидат за народен представител
На излизане от Конак, край селото, Иван се отби на един кладенец да напои конете, а Гороломов слезе да почака. Усмихнат, с ръце отзад, като държеше и чантата си, той взе да се разхожда назад-напред, гледаше уж насреща към зелените ниви, наделени на квадрати като лозя от синурите, но нищо не виждаше. Той си спомняше как хубаво бяха го изпратили преди малко коначане, виждаше още червените им засмени лица, пълните им чаши, чуваше шегите им, благопожеланията им. Добри хора, оценили го бяха и разбрали, както трябва. Сам той не можеше да се оплаче: направил беше добра работа, имаше ядене и пиене, с чест беше посрещан и изпращан навред. Имаше, то се знае, и някои неприятности, като, например, сборичкването с Гьоч Коля, но без това не може. Който ходи по селата, той знае, че тия работи са неизбежни. Народът е добър, гостоприемен, но си е малко грубичък, няма какво да се прави.
Иван извика на Гороломова — изкарал беше каруцата на пътя. Като доде да се качи, Гороломов видя, че друга каруца беше ги настигнала отзад. Един човек, гражданин, седеше там, държеше се с две ръце за сандъка и не сваляше очи от Гороломова, като че искаше да го познае. После похвана каруцаря си по гърба, за да го накара да спре.
— Е, Иване — каза Гороломов. — Напои ли кончетата? Ще вървим ли?
— Ако е рекъл господ…
Непознатият се приближи. Той беше дребен, слаб, с глътнали бузи. И мустаците, и брадата му бяха бръснати, но пак покарали и тъй гъсти, че половината му лице изглеждаше като вапцано с черно. Онова, което позачуди Гороломова, беше, че тоя човек го гледаше весело, като близък, зарадван беше и като че се чудеше защо и Гороломов още не извиква от радост.
— Добър ден, г-н докторе! — каза той.
Гороломов се обърна пак към Ивана.
— Щом си готов, Иване, да вървим. — Той се качи на каруцата, намести се добре и тогава погледна непознатия: — Доктор ли? Какъв доктор? Аз не съм доктор…
— Как? Вий не сте ли д-р Джамджиев?
— Иване, кажи му! Кажи му виждал ли си такъв… Как го казахте? Д-р Джан-Джан ли…