Гороломов едва има търпение да го изслуша докрай. Смръщи вежди, замахна с ръка и каза решително:
— Не, никога! Това не мога го направи!
И разсърден, пообърна се и загледа настрана. Держански поклати глава, като да си каза нещо сам на себе си, после задъвка едно късче пастърма, но без желание и като че не усещаше вкуса му.
Изведнъж Иван спря конете. На едно малка стръмнина те бяха настигнали една каруца, натоварена с греди. Конете не теглеха. Селянинът беше подпрял с рамо предницата на колата, тикаше и викаше: де! де! дий! — но конете не мърдаха. Селянинът се поотстрани, разгледа пътя под колелетата, разгледа конете, като мърмореше нещо, после отведнъж запсува и заудря конете с камшика по ушите, по главите.
— Ей, ей! Какво правиш! Не удряй! — Гороломов скочи от колата, отиде до селянина, блъсна го настрана и застана между него и конете.
— Що биеш добитъка бе? — викаше той. — Не знаеш ли, че е забранено? И в главата удря. Я да взема да те удрям аз по главата, че ще видиш какво ще ти е. Дурак! Като си ги натоварил толкоз, разбира се, че не ще теглят.
Гороломов разгледа колата — тя беше удължена ла пет-шест метра, гредите бяха още сурови, дебели. След туй Гороломов мина отпред и подигна хамута на единия кон — отдолу имаше рана, — подигна хамута и да другия — и той беше наранен.
— Звяр! — извика Гороломов. — Звяр! Тъй ли гледаш конете си? Те те хранят, а ти… Слушай, ще си идеш у дома, ще вържеш конете в обора и няма да ги изкарваш, докато не им заздравят раните, разбра ли?
С големи вежди, паднали връз очите му, селянинът мълчеше. Гърдите му се надуваха и падаха, той като че с мъка удържаше гнева си.
— Г-н докторе, съставете му акт — обади се Держански.
Тая бележка разсърди Гороломова.
— Какъв акт ще му съставя. Аз му говоря като частно лице, защото му желая доброто. Аз не съм началник, не съм доктор.
— Тъй ли? — извика селянинът. — Не си началник, не си доктор, а какво си пъхаш гагата тука? Мене ми е причерняло, а ти… Слушай, да си вървиш. Да си вървиш, че като я хвана таз паламарка, дето си я пуснал, в ръката ми ще остане. Марш оттука!
— Я да не приказваш много!
— Махай се! — изкрещя селянинът и попристъпи.
Възмутен уж, а всъщност уплашен — селянинът беше широкоплещ, набит, — Гороломов с бързи, широки крачки доде и се качи на каруцата.
— Карай, Иване! — каза той. — Народ! Туй ми било народ. Ти му желаеш доброто, а той… Карай, Иване!
Неочаквано той се обърна към Держански и каза:
— Г-не, аз приемам предложението ви. Съгласен съм да правим ревизиите наедно. Тез хора само със сила, със заплашване могат да се управляват. Съгласен съм!…
Держански доста се позачуди и загледа Гороломова като че ли се питаше: „Дали го хвана вече виното“? И тъй като режеше пак пастърма, той подаде едно късче на Гороломова и каза:
— Не се сърдете… Вземете… Чудесно е… Нан-фай-пресе…
Гороломов си мислеше:
„Защо да не му помогна на тоя сиромах? Аз няма да му се бъркам в работата, ще кажа само, че съм доктор, и ще стоя настрана. Нека той да се разправя. Най-после, не е за лошо, за добро е. Ще научим кръчмарите да държат чисто. При друга обиколка аз ще им кажа истината: не бях доктор, но се престорих на доктор да ви науча на ум. И те ще ми благодарят…“
Така пътуваха доста време. Слънцето залезе, започна да се стъмнява. Празен вече, бинликът се валяше в каруцата. Гороломов и Держански като че бяха приятели от години. С помътени глави, весели, те бяха се отпуснали назад в дъното на каруцата, Гороломов беше метнал ръката си върху рамото на Держански и, прегърнати тъй, двамата пееха с висок глас: „Плача, друже, и се чудя…“
Понякога Иван се обръщаше и, ухилен, ги гледаше… И тъй като бяха черпали с бинлика и него, той се обръщаше към конете и шибаше единия, шибаше другия…
В това време в Кара-Пелит, докъдето оставаше още десетина минути път, в кръчмата на Стайка, трите газени лампи, от които едната „висяща“, бяха вече запалени. Грамофонът свиреше „Леблебеджи Хорхор-ага“. Третият общински писар Платников навиваше грамофона и избираше плочи. Той беше млад момък, селски франт, с руси тънки мустачки и с килната назад шапка, за да се вижда хубаво счесаната му коса. В кръчмата имаше още двама-трима селяни, но и те нито пиеха, нито пушеха, а, пъхнали ръце в ръкавите на абите си, мълчаха, отпуснали гърди въз разкривените маси. Зад тезгяха стоеше сам кръчмарят Стайко, плешив, с едро възжелто лице, позалинял малко, тъй като беше настивал. След „Леблебеджи Хорхор-ага“ Платников тури друга плоча — руски романс.
Изведнъж вратата се отвори и влязоха двама души. Нито поздравиха, нито продумаха нещо. Единият, висок, с черна брада (той беше Гороломов), се спря до вратата, извади тефтерче и молив и се приготви да пише. Другият, по-нисък, слаб и по-зле облечен — Держански, — тръгна право към тезгяха, избута настрани смаяния кръчмар и взе да преглежда чашите. Вземе една, погледне я вътре, позавърти я и я остави на мястото й. После вземе друга. И мълчи, не говори, строг, важен. Такова голямо беше учудването на всички, че Платников забрави да навие грамофона, иглата се провлече и задраска, гласът на певицата дебело пропя: горькая, горькая… судьба… мо-я… — и спря.