— А сега — рече Бен Роджърс — какво ще върши тази шайка?
— Ще грабим и ще убиваме — каза Том.
— Кого ще ограбваме? Къщи ли, добитък ли или…
— Глупости! Да грабиш добитък и така нататък не е грабеж, а проста кражба — рече Том Сойер. — Ние не сме крадци. Кражбата не е достойна работа. Ние сме разбойници. Спираме, маскирани, то се знае, дилижанси и каляски по пътищата, убиваме хората и вземаме часовниците и парите им.
— Непременно ли трябва и да убиваме хората?
— Разбира се. Така е най-добре. Някои мислят другояче, но повечето хора смятат, че е най-добре да се убиват всички — само някои можем да докарваме в пещерата и да ги държим, додето получим откуп.
— Откуп ли? Това пък какво е?
— Не знам. Знам само, че така се прави. Чел съм в книгите; затова и ние трябва така да постъпваме.
— Как ще го вършим, като не знаем какво е?
— Ех, не приказвай така, трябва да го правим. Нали ти казах, така пише в книгите? Да не искаш да постъпваш не така, както е писано в книгите, и всичко да объркаш?
— Всичко това е чудесно на думи, Том Сойер, но как, дявол те взел, ще получим откуп за тия хора, щом не знаем как трябва да свършим тая работа? Това искам да разбера. Как мислиш ти, какво е това откупът?
— Как да ти кажа, не знам какво е. Казано е да ги държим, додето ги откупят. Може би значи, че трябва да ги държим, докато умрат.
— Това, виж, е някак по-ясно. Може и така да е. Защо не го каза по-рано? Ще ги държим, додето ги откупят. Ама че напаст ще бъдат — ще изпоядат всичко и все ще се мъчат да бягат.
— Какво разправяш, Бен Роджърс? Как ще бягат, когато ще има часовой? Ще ги застреля, щом рекат да мръднат.
— Часовой ли? Как не! Да стои някой цяла нощ буден, само и само да ги пази! Глупост! Защо да не вземе една тояга и да ги откупи още щом ги доведат?
— Защото не пише така в книгите… Затова! Слушай, Бен Роджърс, ще вършиш ли работа, както е прилично, или няма?… Да се разберем! Смяташ ли, че хората, дето са писали книгите, са знаели как е редно да се постъпи или мислиш, че ти ще ги учиш? И дума да не става! Не, сър, ще ги изкупуваме, както му е редът.
— Добре. Нямам нищо против. Казвам само, че редът е глупав. Я слушай, и жените ли ще убиваме?
— Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, нямаше да се обаждам толкова често! Да убиваме жените ли? Никъде не пише такова нещо. Жените закарваш в пещерата и се държиш с тях учтиво като паж; а те полека-лека се влюбват в тебе и не искат вече да се върнат в къщи.
— Добре, щом е така, съгласен, ама не виждам никакъв разум в тая работа. Много скоро пещерата ще се препълни с жени и мъже, които чакат да ги откупят, и няма да остане място за разбойниците. Ама карай, няма какво да приказвам повече!
Малкият Томи Барнс беше вече заспал, а когато го събудиха се уплаши, разплака се, взе да вика, че иска да си върви при майка си и не ще да бъде вече разбойник.
Всички му се смяха, викаха му плачльо, а той се разсърди и каза, че веднага ще иде да ни издаде. Том му даде пет цента да мълчи, после нареди всички да си идем в къщи и да се съберем пак идущата седмица, за да ограбим и убием някого.
Бен Роджърс каза, че може да излиза само в неделен ден, затова поиска да започнем идущата неделя; но всички момчета рекоха, че е грехота да започнем в неделя, и така си и остана нерешено кога да започнем. Казахме, че ще се съберем в най-скоро време да определим деня, после избрахме за главатар на шайката Том Сойер, а за помощник-главатар Джо Харпър и си тръгнахме за в къщи.
Аз се покатерих по навеса и се прибрах през прозореца още преди да съмне. Новите ми дрехи бяха изпонакапани от свещ и изцапани с пръст, а пък аз самият бях уморен като пребито куче.
Глава трета
ЗАСАДАТА СРЕЩУ АРАБИТЕ
На сутринта старата мис Уотсън здравата ме нареди за изпомачканите дрехи; Вдовицата не ми се кара, само изчисти окапаното и пръстта, като гледаше толкова тъжно, че реших да се държа прилично, доколкото мога. После мис Уотсън ме заведе в стаичката да се молим, ама нищо не излезе от тая молитва. Каза ми да се моля всеки ден и тогава, каквото поискам, щяло да ми се даде. Нищо подобно — нали опитах! Веднъж получих въдица, ама без кука; а за какво ти е въдица без кука! Молих се три-четири пъти за кука — кой знае защо, нищо не излезе. По едно време се престраших и казах на мис Уотсън да се помоли вместо мене, а тя ми рече, че съм бил глупак. Не каза защо, нито аз сам можах да разбера.
Веднъж седях в горичката и дълго размишлявах по това. Рекох си, ако човек може да получи всяко нещо, за което се е помолил, защо дякон Уин не можа да си върне колкото пари изгуби, като продаде свините? Защо Вдовицата не може да си върне сребърната табакера, дето й я откраднаха? Защо мис Уотсън не може да понадебелее? Не, рекох си, всичко това е празна работа. Разказах тия мисли на Вдовицата, а тя рече, че с молитва човек може да получи само „духовни дарове“. Това вече съвсем не можах да разбера, но тя ми обясни какво искала да каже — трябвало да помагам на другите хора, да правя за тях всичко, каквото е по силите ми, да се грижа само за тях и никога да не мисля за себе си. В това число, както разбрах, влизаше и мис Уотсън. Отидох пак в горичката и дълго размишлявах, ама не видях никаква полза от това за себе си — ползата беше само за другите; затова най-после реших да не се измъчвам вече с такива мисли и просто да я карам, както дойде. Понякога Вдовицата ме повикваше насаме и започваше да ми разправя за провидението така, че слюнки да ти потекат от устата; а още на другия ден мис Уотсън ще ме пипне и ще ме обърка. Доколкото разбрах, имаше две провидения; с провидението на Вдовицата човек все някак ще се оправи, но пипне ли го мис Уотсъновото провидение, нямаше спасение. Премислих всичко и реших да ида при провидението на Вдовицата, ако ме приеме; не разбирах само за какво ще ме вземе, като съм толкова неук, невъзпитан и прост.