— Виждаш ли — рече той, — магесникът може да повика цял рояк зли духове и докато се усетиш, те ще те насекат на парчета. Високи са като дърветата, а широки като черква.
— Добре — казвам, — а не може ли и ние да повикаме на помощ някои зли духове, да избием другите?
— Как ще ги повикаш?
— Не знам. Как ги викат другите?
— Как ли? Потъркат някоя стара тенекиена лампа или железен пръстен и всички зли духове се втурват, наобиколят те гръмотевици и светкавици, дигне се пушилка и каквото им заповядаш да направят, веднага го свършват. Нищо не е за тях да разтърсят из основи и да съборят бойна кула и да чукнат с нея по главата някой директор на неделно училище… или кого да е.
— А кой ги кара да беснеят така?
— Който търка лампата или пръстена. Те са под негова власт и са длъжни да вършат, каквото им каже. Ако им каже да построят дворец от елмази, дълъг четирийсет мили, и да го напълнят целия с дъвка или с каквото искаш, а подир това да доведат в него дъщерята на китайския император, за да се ожениш за нея — те трябва да го направят, и то преди да се съмне. Длъжни са още да търкалят двореца ти, където поискаш, из цялата страна, разбираш ли?
— Добре — казах аз, — ама те трябва да са много прости, като не задържат двореца за себе си, ами се трепят така. После, ако аз бях зъл дух, щях по-скоро да се сприятеля с дявола, отколкото да си зарежа работата и да ида при някого си, защото бил потъркал някаква вехта тенекиена лампа.
— Защо приказваш така, Хък Фин и Ти не можеш да не идеш, щом оня потърка лампата; щеш не щеш, ще идеш.
— Макар че съм висок като дърво и широк като черква? Добре, да кажем, че ще ида! Ама обзалагам се, че ще накарам този човек да се покатери по най-високото дърво из този край.
— Ех, няма смисъл да се приказва с тебе, Хък Фин! Сякаш нищо не разбираш… Просто истински глупак…
Мислих два-три дни по тия неща, после реших да разбера дали има нещо вярно в тях. Взех една вехта тенекиена лампа и един железен пръстен, отидох в горичката, започнах да ги търкам и търках, търках, додето се изпотих като индианец; исках да ми построят дворец и да го продам; ама нищо не излезе, никакъв дух не се яви. Тогава реших, че всички тия приказки са измислици на Том Сойер. Той може и да е вярвал за арабите и слоновете, ама аз не вярвам. Ясно го видях — неделно училище беше.
Глава четвърта
ВРАЧУВАНЕ С ТОПКА
Минаха три-четири месеца, дойде зима. Аз ходех горе-долу редовно на училище, научих се да сричам, да чета и да пиша по малко, а по таблицата за умножение знаех, че шест по седем е трийсет и пет, ама и цял век да уча, не вярвам да науча нещо повече. Изобщо не обичам математиката.
Отначало мразех училището, после му посвикнах. Щом се случеше да се преуморя, бягах, а на другия ден ме оправяха с бой. Колкото по ходех на училище, толкова по-лесно почна да ми се вижда. Понавикнах някак и с реда в къщата на Вдовицата, не ми се струваше вече толкова опак. Най-тежко беше да се науча да стоя в стая и да спя на креват, ама додето се застуди, аз се поизмъквах от време на време да спя в горичката — един вид за почивка. Старият живот ми се харесваше повече, макар че взех да обиквам и новия. Вдовицата казваше, че напредвам бавно, но сигурно и много задоволително. Казваше, че няма да се срамува за мене.
Една сутрин, кой знае как, изтървах солницата. Бързах да взема по-скоро щипка сол и да я хвърля през лявото си рамо, за да се предпазя от беда, но мис Уотсън се намеси и ми попречи. „Прибери си ръцете, Хъклбери, рече тя, все ще направиш някоя пакост!“ Вдовицата се застъпи за мене, ама разбрах, че няма да избягна вече бедата. След закуска излязох страшно угрижен. Чудех се дали ще ме сполети беда и каква ли ще бъде. Човек може понякога да се предварди от беда, ама не от всяка. Затова и не се опитвах вече да се предвардя, само се разтаках уплашен.
Отидох в градината пред къщата и се прехвърлих по стъпалата през високия стобор. На земята имаше цял пръст пресен сняг, а по него някакви следи. Идваха откъм каменоломната, свършваха до стъпалата, после пак продължаваха покрай оградата. Чудно беше, че не бяха влезли и в градината, макар че бяха стигнали до стобора. Нищо не можех да разбера. Нещо не беше наред. Щях да тръгна по тия следи, ама реших първо да ги разгледам. Отначало не забелязах нищо, после видях. На левия ток имаше кръст от едри гвоздеи — да прогони дявола.
Скочих веднага и се спуснах по могилата. От време на време поглеждах назад, но не видях никого. На един дъх стигнах у съдията Течър.
— Какво има, моето момче? — рече той. — Запъхтял си се. За лихвата ли идеш?
— Не, сър — рекох. — Има ли нещо за мене?