Всички я стиснали и плакали. Жената на съдията даже я целунала. После старият подписал задължение — сиреч оставил отпечатък от пръста си. Съдията казал, че от памтивека не е имало за него по-свята минута или нещо там такова. Стария завели да спи в най-хубавата стая, дето е за гости. По едно време, като му се допило, покатерил се на покрива над входната врата, спуснал се по колоната, разменил новото палто за една кана ракия, върнал се по същия път и се натряскал, както си знае; на разсъмване се измъкнал пак, пиян като кеманаджия [кеман̀е — тур. цигулка; кеманаджия — цигулар (който свири по заведенията)], паднал от покрива над входа, счупил на две места лявата си ръка и без малко не бил замръзнал, когато го намерили, като се развиделило. А като отишли в гостната, трябвало да измерят колко е дълбока, преди да се решат да пристъпят вътре.
Съдията страшно се разсърдил. Признал, че старият може да се оправи само с пушка — другояче нямало как.
Глава шеста
БАЩА МИ СЕ БОРИ С АНГЕЛА НА СМЪРТТА
Не мина много време, старият се оправи и тръгна по съдилищата да иска от съдията Течър парите, а мене подгони, че не съм изоставил училището. На два пъти ме улови и наби, но аз пак си ходех тайно или бягах, ако ме види. По-рано не ми се ходеше много на училище, ама сега ходех напук на баща ми. Съдебното дело било дълга работа — сякаш не мислеха и да го започват; затова от време на време трябваше да заемам от съдията Течър по два-три долара за стария, да се спася от камшика. Щом получеше пари, баща ми се напиваше; щом се на пиеше, почваше да беснее из града; а щом започнеше да беснее, го затваряха. Това най му се харесваше — такъв живот му беше по сърце.
Като взе да се навърта много покрай къщата на Вдовицата, тя му каза, че ако не изостави тоя навик, лошо ще си изпати. А той се вбеси и закрещя, че ще докаже кой е господар на Хък Фин. И така един пролетен ден ме издебна, улови ме и ме откара с лодка на три мили нагоре по реката на брега на Илиноис, дето нямаше никакви къщи, а само една дървена колиба, толкова навътре в гората, че човек не можеше да я намери, ако не знаеше по-отрано къде е.
Там ме държеше все пред очите си, та не можех да избягам. Живеехме във вехтата колиба. Вечер я заключваше и криеше ключа под възглавницата. Имаше и пушка, сигурно я беше откраднал. Ходехме за риба, на лов и така се препитавахме. Честичко ме заключваше — да иде до лавката при брода, на три мили оттук, да разменя риба и дивеч за уиски; като го донесеше в къщи, почваше да се налива, да пее и да ме бие. След някое време Вдовицата откри къде съм и изпрати един мъж да ме прибере; ама баща ми го прогони с пушката. Полека-лека свикнах да живея на това място и дори взе да ми харесва — само камшикът не ми се харесваше.
Весело лентяйство беше — лежиш си без грижа по цял ден, пушиш и ловиш риба. Няма книги, няма учене. Така минаха два месеца, а може и повече; дрехите ми се изподраха и измърсиха. Започнах да се чудя как ми се е харесвало да живея у Вдовицата, дето трябваше да се мия, да ям в чиния, да се вчесвам, да лягам и да ставам в определено време, да мисля все за наука, а старата мис Уотсън само да мърмори. Не исках вече да се върна. Отвикнал бях да ругая, защото Вдовицата не обичаше ругатни, ама сега пак се научих. Баща ми не се сърдеше. Изобщо животът в гората беше чудесен.
Но старият започна прекалено да ме бие. Това вече не се търпеше. Навред по тялото ми имаше бразди от бича. Почна и прекалено често да се губи и да ме заключва. Веднъж не се върна цели три дни. Беше ужасно пусто! Помислих, че се е удавил и няма кой да ме отключи. Уплаших се. И реших да помисля как да се измъкна оттук. Много пъти се бях опитвал да изляза от колибата, ама все не сполучвах. През прозорчето и куче не можеше да мине. Не можех да изпълзя и през комина: много тесен беше. Вратата беше от дебело и кораво дъбово дърво. А баща ми се пазеше да остави в колибата нож, или нещо подобно, когато излизаше. Над сто пъти бях претарашувал колибата; все с това се занимавах, защото нямаше как другояче да минава времето. Най-после открих нещо: намерих един вехт ръждясал трион без дръжка, скрит между една греда и дъските на покрива. Намазах го и се залових за работа. В задния край на колибата, зад масата, беше закована вехта попона, та вятърът да не гаси свещта, като духа през аралъците. Мушнах се под масата, вдигнах попона и почнах да прерязвам една от най-долните дъски — да си отворя място за излизане. Много време се трудих и бях вече към края, когато чух, че пушката на баща ми изгърмя в горичката. Скрих набързо всякакви следи от работата, пуснах попона, прибрах триона, а подир малко и баща ми влезе.