Той се приближи до съседното легло, на което лежеше доктор Хапчев.
— Миличък, спасявай ме! — зашепна Хапчев. — Разбираш ли какво тегло ми е дошло до главата? През целия си живот съм лекувал другите, а сега мене лекуват!
— И ти ли не си болен?
— Какъв ти болен! На рамото си имам малко ожулено и под носа си — одраскано. Заради това няма никаква нужда да лежа в болница.
— Тогава защо те държат тук?
— Ех, разбираш ли, болницата им е празна, няма кого да лекуват, а на тях им се иска да се грижат за някого. Нали са момичета! А пък как лекуват! Пфу! Отвън поставят медени мушамички и вътрешно дават мед. Това е неправилно: отвън трябва йод, а вътрешно — рициново масло. Не съм съгласен аз с това лекуване!
— И аз не съм съгласен — заяви от съседното легло Дано. — Да се ходи не бива, да се тича не бива, на гоненица не бива да се играе, на прескочикобила — също. Да се пее дори не бива. На всички ни взеха дрехите и ни дадоха по една носна кърпа. Лежи и се секни — това е единственото ти развлечение.
— Защо тогава сте дошли в болницата?
— Вчера се изтърсихме от коша край града и легнахме да спим. На разсъмване ни събудиха едни момичета и ни казват: „От къде сте, момчета?“ „Ние — казваме им — летяхме с балон и паднахме.“ „Ах, вие сте паднали! Ах, трябва да ви лекуваме! Ах, да вървим в болницата!“ И тръгнахме.
— Значи никой не е болен? — попита Незнайко.
— Не, само Патронко е болен.
Незнайко се приближи до Патронко:
— Ти какво имаш?
— Навехнах си крака. Не мога да стъпя. Но не това ме тревожи. Рунтавко изчезна, разбираш ли? Ако си ми приятел, моля ти се, потърси Рунтавко. Той навярно е тук някъде. Но нали не мога да мръдна.
— Добре — каза Незнайко. — Ще намеря твоя Рунтавко, но ти казвай на всички, че аз съм измислил балона.
Незнайко обиколи всички момчета и ги предупреди да казват, че той е измислил балона. Най-после той се върна в лекарския кабинет. Снежинка го очакваше с нетърпение.
— Е, как се чувствуват болните? — попита тя.
— Какви ти болни! — махна с ръка Незнайко. — Само Патронко е малко болен.
— Значи скоро ще ги изпишат? — зарадва се Снежинка. — Знаете ли какво мисля? По случай оздравяването на болните ще устроим бал. Ех, че ще бъде весело!
— Май че не се готвят да ги изписват — отговори Незнайко.
В това време Пчелица и Синеочка се върнаха.
— Защо сте облекли престилката? Какъв е този произвол? — нахвърли се Пчелица върху Незнайко.
— Никакъв произвол няма — отговори Незнайко. — Просто ходих на разузнаване.
— И какво показа вашето разузнаване? — насмешливо попита Пчелица.
— Разузнаването показа, че всички болни с изключение на един са здрави и могат вече да се изпишат.
— Не, не! — изплашено заговори Пчелица. — Представяте ли си какво ще стане, ако изпишем наведнъж четиринайсет момчета? Ще обърнат целия град наопаки! Нито едно здраво стъкло няма да остане, всички ще ходят със синини и буци. За да предотвратим опасността от синините, трябва да задържим момчетата в болницата.
— Не е ли възможно да се изписват постепенно — каза Синеочка. — Поне по едно момче на ден.
— По едно е малко, поне по две — рече Снежинка. — Ние искаме по-скоро да уредим бал по случай оздравяването им.
— Добре тогава — съгласи се Пчелица. — Ще направим списък и от утре ще изписваме по един болен.
Снежинка изръкопляска и се спусна да прегърне Пчелица.
— Не, по двама, миличка, по двама! Толкова много ми се иска да бъдат изписани. Пък нали и вие искате да отидете на бал. Вие така прекрасно танцувате!
— Е, добре, по двама — смекчи се Пчелица. — Ще започнем с изписването на най-мирните. Вие трябва да ни помогнете — обърна се тя към Незнайко. — Кой от тях е най-мирен?
— Че те всички са мирни! — извика Незнайко.
— Виж, това никога не мога да повярвам. Мирни момчета няма. Трябва да се измисли някаква работа за тях, за да се увлекат в нея и да забравят лудориите.
— Тогава хайде да изпишем най-напред тези майстори — Винтчо и Болтчо. Те веднага биха могли да се заемат с поправката на автомобила — каза Синеочка.
— Добра идея — съгласи се Пчелица. — Ще почнем тогава с Винтчо и Болтчо.
Тя записа имената им на една книжка.
— След тях аз бих искала да изпиша Мърморко — каза Пчелица. — Той е просто нетърпим! Постоянно мърмори и не дава спокойствие на никого.
— Не, не е нужно — възрази Незнайко. — Вие по-добре го подръжте в болницата, за да отвикне да мърмори.
— Тогава може да изпишем Хапчев. Той е недоволен от болницата ни и постоянно критикува нашите методи за лечение. Много неспокоен пациент! Аз нямам нищо против да се избавя от него.
— Не, Хапчев също не бива да изписвате — отвърна Незнайко. — Той цял живот лекува другите, нека сега и него да полекуват. По-добре да изпишете Палитро. Той е добър художник и за него веднага ще се намери работа. Мой ученик е. Аз съм го научил да рисува.
— Нали, миличка? — помоли се Снежинка. — Не може ли днес да изпишете Палитро? Аз ще го помоля да нарисува моя портрет.
— И Гусльо — прибави Незнайко. — Той също е мой ученик. Аз го научих да свири на флейта.
Снежинка отново се спусна да прегръща Пчелица.
— Да изпишем тогава и Гусльо! Моля ви се!
— Е добре, за тях ще направим изключение — отстъпи Пчелица. — Ала останалите ще изписваме поред.
Най-после списъкът бе съставен. Пчелица заповяда да дадат от гардеробната дрехите на Палитро и Гусльо. След няколко минути и двамата, сияейки от радост, влязоха в кабинета й.
— Изписваме ви — каза им Пчелица. — Постарайте се да се държите добре, иначе пак ще ви върнем в болницата.
Шестнадесета глава
Концерт
Из целия град се разнесе вестта за знаменития пътешественик Незнайко и неговите другари, които били попаднали в болницата. Вранка и Дебеланка неуморно тичаха от къща в къща и разказваха новината на другарките си. Тези другарки на свой ред я разказваха на други свои другарки, те — на трети, и скоро цялото градско население се отправи като по команда към болницата. Всяко момиченце искаше да помогне с нещо на пострадалите момченца. Те мъкнеха със себе си всевъзможни неща. Едни носеха вкусни баници, други — сладко, трети — вкусен мармалад или компот.
За половин час момиченцата задръстиха болничната улица. Разбира се, в болницата не можеха да пуснат такова множество. Пчелица излезе на входа и каза, че болните нямат нужда от нищо, затова всички трябва да се разотидат по домовете си и да не вдигат шум под прозорците. Момиченцата обаче не искаха да си отидат. По някакво чудо те узнаха, че главатарят на момчетата на име Незнайко трябва да излезе от болницата с другарите си Палитро и Гусльо.
Наложи се Пчелица още веднъж да заяви, че Незнайко няма да излезе дотогава, докато всички не се разотидат. Ала вместо по домовете си, момиченцата отидоха при другарките си, които живееха на Болничната улица. Когато Незнайко, Палитро и Гусльо, придружени от Снежинка и Синеочка, излязоха на улицата, видяха, че от всички прозорци надничат едва ли не по десетина момиченца. Незнайко бе много поласкан от това внимание. До неговия слух долитаха гласове:
— Кажете, кажете, кой от тях е знаменитият Незнайко?
— Незнайко е оня там, с жълтите панталони.
— Този с големите уши ли? Никога не бих казала, че това е Незнайко. Той изглежда доста глупав на вид.
— Не, точно той е! Изглежда наистина малко глупав, но очите му са много умни.