— Ето, ще тръгнете надясно по улицата и ще вървите все направо. После пътят върви през полето, ще тръгнете по него и ще стигнете право в Града на хвърчилата.
— Ясно — отговори Винтчо. — Хайде, ходом марш!… Стой! — тутакси изкомандува той. — Момичета, вие намерете някакви парцали и докато се върнем, изтрийте хубавичко автомобила. Машината, братчета, изисква грижи!
— Добре — съгласиха се момиченцата.
— Е, сега ходом марш!
Двамата закрачиха към улицата. Когато завиха надясно, Винтчо изкомандува:
— Песен!
И нашите приятели запяха колкото им глас държи:
Когато свършиха тази песен, започнаха друга, после трета, четвърта…
Скоро излязоха вън от града и тръгнаха по полето. Не се беше минало дори час, когато в далечината се показа Градът на хвърчилата. Точно в този момент Винтчо и Болтчо забелязаха един спрян сред пътя автомобил. Като го наближиха повече, те видяха, че под автомобила има момченце. Главата и гърдите му бяха целите скрити под каросерията, а навън стърчаха само краката му, обути в черни, омазнени панталони.
— Ей, братче, потиш ли се? — извика му Болтчо.
Момченцето измъкна изпод автомобила къдравата си чернокоса глава:
— Както виждаш, потя се под автомобила.
— Какво е станало?
— Спря, дявол да го вземе. Тръбата за сиропа ли е повредена, или дозирането на газа е нарушено, не зная. Не мога да намеря причината.
Дребосъчето излезе навън и сърдито ритна с крак колелото.
То беше облечено с черна куртка, която, както и панталоните му, беше до такава степен измазнена, че изглеждаше като направена от кожа. Ясно, че на нещастния шофьор бе отредено не толкова да кара автомобила си, колкото да лежи под него, търсейки най-различни нередности, което впрочем често ставаше с мнозина от притежателите на газирани автомобили.
Винтчо се завъртя около автомобила, прегледа мотора и като не намери причината, пъхна се под автомобила. Той бутна тук-там, измъкна се отново и се спря, като се почесваше замислено по врата. След него под автомобила се пъхна Болтчо, после отново собственикът на автомобила. Така те ту се пъхаха един след друг, ту стояха, като гледаха в недоумение колата и се почесваха по врата.
Най-после Винтчо успя да намери причината за спирането на мотора и той заработи. Шофьорът бе доволен и с благодарност стисна ръцете на Винтчо и Болтчо.
— Благодаря, братчета! Без вас бих се потил тук до вечерта. Къде отивате? Сядайте, ще ви закарам.
Винтчо и Болтчо му разказаха за целта на пътешествието си.
— Френски ключ, клещи и чук аз имам и мога да ви ги дам. Само поялник нямам — рече шофьорът.
— Не може ли да вземем поялник от някого от вашия град?
— Защо да не може? Разбира се, че може. Нашият механик Бурмичко има поялник. Ще отидем при него.
Тримата седнаха в автомобила и след няколко минути бяха вече на главната улица в Града на хвърчилата.
Осемнадесета глава
В Града на хвърчилата
Градът на хвърчила бе разположен на плажа край реката. Тук нямаше дървета, затова улиците не бяха така красиви като улиците на Зеления град. Затова пък навсякъде растяха цветя както в Града на цветята. Къщите тук бяха много красиви. Всеки покрив завършваше с високо острие, украсено отгоре или с дървен петел, който се обръщаше на различни страни в зависимост от посоката на вятъра или с постоянно въртяща се малка вятърна мелница. Много от тези мелници бяха снабдени с дървени плющялки, които непрекъснато трещяха. Над града навсякъде се рееха книжни хвърчила. Пускането на хвърчила бе най-любимото развлечение на жителите, ето защо и градът беше наречен така. Хвърчилата бяха снабдени със специални свирки. Устройството на тези свирки бе много просто: те се правеха от лентичка обикновена хартия, изопната на конец. Тази лентичка трепти от вятъра и издава твърде неприятен трептящ или проточен звук.
Разногласното свирене на хвърчилата се сливаше с трещенето на мелничните плющялки и над града се носеше постоянен шум.
Прозорците на всяка къща бяха снабдени със специални решетовидни капаци. Когато по улиците на града започваше игра на футбол, по която жителите също така много се увличаха, капаците на прозорците се затваряха. Тези усъвършенствувани решетовидни капаци пропускаха в стаите достатъчно светлина и в същото време прекрасно защищаваха стъклата от футболната топка, която, кой знае защо, винаги лети не накъдето трябва, а непременно в прозореца.
Като мина главната улица, автомобилът зави в една странична уличка и спря пред дъсчена порта с малка вратичка. Над портата се издигаше дървено острие, украсено отгоре с блестяща стъклена топка, в която като в огледало се отразяваше наопаки цялата улица заедно с къщите, оградите и спряния пред портата автомобил.
Шофьорът, който, тук му е мястото да го кажем, се наричаше Кравайко, слезе от автомобила, приближи се до вратичката и натисна скритото в оградата бутонче. Вратичката безшумно се отвори:
— Влезте — покани той Винтчо и Болтчо. — Ще ви запозная с Бурмичко. Той е интересна личност. Ще видите.
Тримата приятели влязоха в двора, завиха наляво и се отправиха към къщата. Кравайко изкачи малката каменна стълба, намери едно бутонче в стената и го натисна. Вратата се отвори също така безшумно и нашите приятели се озоваха в една стая. Стаята бе съвсем празна, без никакви мебели освен закачената до едната стена плетена люлка, в която със свити на кравай крака и с дълбоко мушнати в джобовете ръце лежеше едно момченце в син комбинезон.
— Още ли спиш, Бурмичко — поздрави го Кравайко. — Отдавна вече се е съмнало.
— Аз съвсем не спя, а мисля — отговори Бурмичко, като обърна глава към своите гости.
— Запознай се, това са майсторите Винтчо и Болтчо. Трябва им един поялник.
— Здравейте. Седнете, моля ви се — отговори Бурмичко.
Винтчо и Болтчо смутено се огледаха наоколо и не видяха в стаята нищо, на което може да се седне, но Бурмичко протегна ръка и натисна едно бутонче в стената близо до люлката. Изведнъж на срещуположната страна изскочиха три столчета със сгъваеми седалки като столовете в театъра.
Винтчо и Болтчо седнаха.
— Забелязахте ли, че всичко тук е с бутончета? — попита Бурмичко. — Натиснеш едно бутонче — вратата се отваря, натиснеш друго — разтваря се стол, а пък ако ви трябва маса, заповядайте…
Бурмичко натисна друго бутонче. От стената изскочи горната дъска на една маса и без малко не перна по главата седналия на стола Винтчо.
— Нали е много удобно? — попита Бурмичко.
— Изумително! — потвърди Винтчо и се огледа наоколо от страх да не се стовари нещо друго върху главата му.
— Техника до фантастични размери! — похвали се Бурмичко.
— Единственото неудобство е, че не може да се сяда само до стената — рече Кравайко.
— Аз точно това мисля как да направя, че столовете да се местят — отговори изобретателят.
— Може би по-просто ще бъде да се измайсторят обикновени столове? — каза Болтчо.
— Това е чудесна идея! Трябва да се измисли най-прост обикновен стол! — зарадва се Бурмичко. — Та нали всичко гениално е просто. Изглежда, братче, че и ти си механик?
— Механик съм — отвърна Болтчо. — И двамата сме механици.