— Ура! — завикаха дребосъчетата. — Да живеят Знайко и неговите другари! Ура!
Всички заръкопляскаха и заподхвърляха нагоре шапки. Момиченцата се прегръщаха от радост. Мушица и Чипоноска дори се разцелуваха, а Лайка заплака.
В това време балонът се издигаше все по-високо и по-високо. Вятърът го отнасяше настрана. Скоро той се превърна в малко петънце, което едва се различаваше на синьото небе. Лупов се покатери на покрива на една къща и почна да гледа това петънце с тръбата си. До него, на самия край на покрива, се бе изправил поетът Цветец. Скръстил ръце на гърди, той гледаше общото ликуване и като че ли мислеше нещо. Неочаквано разтвори широко ръце и завика с всичка сила:
— Стихове! Слушайте стихове!
Наоколо изведнъж утихнаха. Всички вдигнаха глави нагоре и загледаха Цветец.
— Стихове! — зашептяха дребосъчетата — Сега ще има стихове!
Цветец почака малко, за да се въдвори пълна тишина. После протегна ръка към отлетелия балон, поизкашля се, каза още един път:
— Стихове!
И почна да декламира стихове, които току-що бе съчинил:
Че като се вдигна един шум! Всички отново заръкопляскаха. Момченцата смъкнаха Цветец от покрива и го понесоха на ръце към къщи, а момиченцата късаха цветни листенца и го обсипваха с тях. В този ден Цветец се прослави така, като че ли сам той бе измислил балон и бе полетял с него в небесата. Всички научиха наизуст стиховете му и ги тананикаха по улиците.
Дълго още този ден ту тук, ту там се чуваше:
Девета глава
Над облаците
Нашите смели пътешественици не почувствуваха дори как балонът се издигна във въздуха — толкова плавно се откъсна от земята. Едва след минута те надникнаха от коша и видяха долу тълпата приятели, които им махаха с ръце за сбогом и хвърляха нагоре шапките си. Оттам долитаха викове „ура“!
— Довиждане! — отговориха им Знайко и неговите другари.
Те също започнаха да махат с шапки. Загубанко протегна ръка към главата си, да си снеме шапката, и чак тогава откри, че е без шапка.
— Чакайте, братчета! — извика той. — Спрете балона! Аз съм си забравил шапката в къщи.
— Ти вечно забравяш нещо! — измърмори Мърморко.
— Сега вече не можем да спрем балона — каза Знайко. — Той ще лети, докато изстине въздухът в него, и чак тогава ще се спусне долу.
— Значи аз без шапка ще трябва да летя? — обидено попита Загубанко.
— Нали си намери шапката под кревата — каза Шишко.
— За намиране, намерих я, но ми беше горещо с нея и я сложих на масата, а след това в последния момент забравих да си я туря.
— Ти винаги забравяш нещо в последния момент — каза Мърморко.
— Гледайте, братчета — развика се изведнъж Незнайко, — нашата къща остана долу!
Всички се изсмяха, а Мърморко каза:
— А ти сигурно си мислил, че и къщата ще хвръкне с нас?
— Нищо подобно не съм мислил! — обиди се Незнайко. — Просто видях, че нашата къща стои и го казах. По-рано живеехме все в къщи, а сега на балон летим.
— Летим ние — измърмори Мърморко, — но кой знае докъде ще долетим!
— Ти, Мърморко, все мърмориш — отвърна Незнайко. — Дори в балона не оставяш човека на мира.
— Върви си, ако не ти харесва.
— Къде ще вървя оттук?
— Хайде, стига! — скара се Знайко на спорещите. — Какви са тези препирни на балона?
Балонът се издигна още по-високо и целият Град на цветята се виждаше като на длан. Къщите изглеждаха съвсем мънички, а дребосъчетата не можеха да се видят. Вятърът отнасяше балона и скоро целият град остана далече назад.
Знайко извади от джоба си компас и се залови да определя посоката, в която летеше балонът.
Компасът е малка металическа кутийка с магнитна стрелка. Магнитната стрелка винаги показва север. Ако се наблюдава стрелката на компаса, винаги може да се намери обратният път. Точно затова и Знайко бе взел със себе си компас.
— Вятърът ни носи право на север — съобщи той. — Значи на връщане трябва да летим на юг.
Балонът се издигна вече съвсем високо и летеше над полето. Градът изчезна в далечината. Долу като тясна лента лъкатушеше ручеят, който дребосъчетата наричаха Краставична река. Дърветата, които се мяркаха сред полето, изглеждаха като малки пухкави храстчета.
Изведнъж Шишко забеляза долу едно малко, тъмно петънце. То бързо се движеше по земята, сякаш тичаше след балона.
— Гледайте, братчета, някой бяга след нас! — извика Шишко.
Всички се загледаха в петънцето.
— Гледайте, прескочи ручея! — извика Загубанко.
— Какво ли може да е това? — попита Бързанко. — Вижте, прескача дърветата!
Балонът полетя над гората. Петънцето се движеше по върховете на дърветата. Доктор Хапчев сложи очилата на носа си, но пак не можа да разбере какво е това.
— Зная! — викна изведнъж Незнайко. Пръв разбрах! Това е нашият Рунтавко. Ние забравихме да вземем Рунтавко и сега той тича след нас.
— Глупости! — обади се Патронко. — Рунтавко е тук. Ей го где лежи под моята пейка.
— Какво ли е тогава? Може би ти ще отгатнеш, Знайко? — попита Дано.
Знайко скри компаса и погледна надолу.
— Че това е сянката ни! — засмя се той.
— Как тъй — сянката ни? — учудиха се всички.
— Много просто. Сянката на балона. Ние летим по въздуха, а сянката бяга по земята.
Дребосъчетата дълго следиха с очи сянката, а тя ставаше все по-малка и по-малка. Най-после изчезна съвсем.
— Къде ли се загуби сянката? — почнаха да се безпокоят дребосъчетата.
— Много високо се издигнахме — обясни Знайко. — Сега сянката не може да се забележи вече.
— Безобразие! — мърмореше под носа си Мърморко. — Седиш и дори собствената си сянка не виждаш.
— Пак се размърмори — рече Незнайко. — Никъде няма спокойствие от тебе!
— „Спокойствие и само спокойствие!“ — заяде се Мърморко. — Какво ти спокойствие на балон? Ако искаш спокойствие, стой си в къщи.
— Ти си стой.
— На мен не ми трябва спокойствие.
— Пак спорите! — прекъсна ги Знайко. — Ще трябва да ви снемем на земята.
Мърморко и Незнайко се уплашиха и млъкнаха.
В това време балонът попадна сред някакъв дим или мъгла. Земята изчезна долу. Като че бяла завеса се спусна наоколо.
— Какво е това? — развикаха се всички. — Откъде е този дим?
— Това не е дим — каза Знайко. — Това е облак. Издигнали сме се до облаците и летим сега в облак.
— Е, измисляш си — отвърна Незнайко. — Облакът е нещо като желе, а това е някаква мъгла.
— А ти от какво мислиш, че е направен облакът? — попита Знайко. — Облакът наистина е направен от мъгла. Само отдалече изглежда плътен.
Незнайко не му повярва и рече:
— Не го слушайте, братчета. Той измисля всичко това за да се покаже колко много знае, а всъщност нищо не знае. Още не съм му повярвал, че облакът е мъгла. Облакът е желе. Да не би да не съм ял желе!
Скоро балонът се издигна още по-нагоре, излезе от облаците и полетя над тях. Незнайко надникна от коша и видя долу облаците. Те се простираха навсякъде и съвсем закриваха земята.