Най-после една сутрин, когато Роза седеше сама в стаята за закуска, Хари Мейли влезе и като се подвоуми, поиска позволение да поговори няколко минути с нея.
— Ще бъда кратък… съвсем кратък, Роза — каза младият човек и притегли стола си към нея. — Това, което ще ти кажа, не е скрито от мислите ти. Най-скъпите надежди на сърцето ми не ти са неизвестни, макар и още да не си ги чула от устата ми.
От момента на влизането му Роза бе пребледняла изведнъж, но това, би могло да се предположи, бе под въздействие на неотдавнашната й болест. Тя само кимна с глава, наведе се над саксии цветя, които стояха наблизо, и мълчаливо зачака Хари да продължи.
— Аз трябваше по-рано да си тръгна оттук — каза той.
— Да… трябваше — отвърна Роза. — Прости ми за тези думи, но бих желала да си бе отишъл.
— Доведе ме тук най-страшното от всички ужасни опасения — каза младият човек, — страхът, че мога да загубя единственото скъпо същество, върху което са съсредоточени всички мои упования и надежди. Ти беше на смъртно легло колебаеше се между земята и небето. Ние знаем, че когато болест порази младите, красивите и добрите, техният чист дух несъзнателно се стреми към лъчистия дом на вечна почивка. Ние знаем, господ да ни е на помощ, че най-хубавите и най-добрите от нас твърде често увяхват в пълния си разцвет.
При тези думи очите на нежната девойка се напълниха със сълзи и когато една капчица падна върху цветето, над което тя се бе навела, и затрептя светло в чашката му, като я правеше още по-красива, сякаш това излияние на младото й сърце заявяваше по право родството си с най-прекрасното творение на природата.
— Същество, така прекрасно и невинно като ангел небесен — продължи развълнувано младият човек, — се колебаеше между живота и смъртта. О, кой би могъл да се надява, че когато родственият й далечен мир се бе разкрил тъй близо до очите й, тя ще се върне към мъките и бедите на нашия свят! Роза, Роза, да зная, че си отиваш като някаква мека сянка, която светлината хвърля отгоре над земята, да нямам никаква надежда, че ще бъдеш пощадена за тези, които се помайват тук, почти да не виждам причина защо да останеш в този свят, да чувствам, че принадлежиш на светлите селения, към които най-хубавите и най-добрите преждевременно отлитат, и все пак да се моля сред тези утешения да останеш при тези, които те обичат — всичко това беше непоносим товар за мене. Той ми тежеше и денем, и нощем. А наред с него в душата ми нахлуваше такава вълна от страх, опасения и себелюбиви съжаления, че може би ще умреш и нивга няма да узнаеш как предано съм те обичал, че едва не отнесе ума и разсъдъка ми. Ти оздравя. Ден подир ден, дори час подир час някаква капчица здраве се възвръщаше и се вливаше в отслабналия и изтощен поток на живота, който туптеше бавно в тебе, и отново го караше да затече буйно и стремглаво. Виждах как се връщаш едва ли не от смърт към живот, с очи, замъгляващи се от вълнение и дълбока обич. Не ми казвай, че би желала да бях загубил тези мигове, защото те смекчиха сърцето ми към целия свят.
— Не исках да кажа това — каза разплакана Роза. — Бих желала да си бе отишъл оттук, за — да се върнеш отново към преследването на високите си и благородни цели — цели, напълно достойни за тебе.
— Няма цел, по-достойна за мене, по-достойна за благородния характер, отколкото борбата да се спечели сърце като твоето — каза младият човек, вземайки ръката й. — Роза, скъпа моя Роза! Години, години вече как те обичам, изпълнен с надежди да завоювам пътя към славата и да дойда после гордо в къщи и да ти кажа, че съм постигнал това само за да можеш и ти да го споделиш. Колко пъти съм си мислел в мечтите си как ще ти напомня в този щастлив миг за мълчаливите прояви на младежката ми любов и как ще поискам ръката ти, за да се изпълни едно старо и безмълвно съглашение, съществуващо помежду ни! Този миг не е още дошъл, но сега, преди да съм спечелил славата, преди да съм постигнал младежките си идеали, аз ти предлагам сърцето си, което отдавна е твое, и залагам всичко, каквото притежавам, върху думите, с които ще посрещнеш това предложение.