— Е добре, ако съдбата ти бе иначе предопределена, ако ме надвишаваше само мъничко, а не толкова много, ако можех да ти бъда помощ и утеха в някое тихо и уединено кътче, а не петно и пречка сред честолюбиви и знатни хора, тогава щях да ти спестя това страдание. Сега имам основание да бъда много, много щастлива, но тогава, Хари признавам, че бих била още по-щастлива.
Ярки възпоминания на отдавнашни надежди, лелеяни в миналото, когато бе още момиче, възкръснаха в Розиното съзнание, докато правеше това признание. Но те донесоха със себе си и сълзи, както правят това винаги старите надежди, когато се възвърнат увехнали. Плачът я облекчи.
— Не мога да се боря с тази слабост, но тя още повече укрепва решението ми — каза Роза, протягайки ръка. — Сега вече наистина трябва да те оставя.
— Искам едно обещание — каза Хари. — Веднъж, само още веднъж — да кажем след една година, а може и много по-скоро, — нека пак да ти заговоря по този въпрос за последен път.
— Но не и да ме принуждаваш да променя справедливото си решение — отвърна Роза с тъжна усмивка, — то ще бъде безполезно.
— Не за това — каза Хари, — за да те чуя да го повториш, ако желаеш да го повториш за последен път! Ще сложа пред нозете ти, каквото и положение и състояние да имам, а ако ти все още продължаваш да се придържаш към това си намерение, няма да се опитвам нито с думи, нито с действия да го променя.
— Тогава, нека бъде тъй — съгласи се Роза. — То ще е само още една болка повече и може би дотогава ще бъда в състояние да я понеса с по-голяма твърдост.
Тя отново протегна ръка. Но младият човек я привлече в прегръдките си и като сложи целувка на красивото й чело, излезе бързо от стаята.
Глава XXXVI
Тази глава е много кратка и може да не се стори много съществена на читателя, обаче въпреки това трябва да се прочете като последица на предидущата и като ключ на друга една, която ще последва, когато и дойде времето
— Значи, решихте да ми бъдете спътник тази сутрин, така ли? — каза докторът, когато Хари Мейли се присъедини към него и Оливър на масата за закуска. — Решенията и намеренията ви се променят всеки половин час!
— След някой и друг ден ще ми разправяте съвсем други работи — каза Хари, като поруменя, без да има някаква видима причина за това.
— Надявам се, ще имам добра причина за това — отвърна мистър Лосбърн, — макар че, признавам, това не ми се вярва. Вчера вие прибързано решихте да останете тук и като добър син да придружите майка си до морския бряг. Преди да е дошъл обяд обаче, оповестявате, че ще ми направите честта да ме придружите по пътя ми за Лондон. А вечерта настоявате с голяма тайнственост да тръгнем, преди дамите да са се разшетали. И последицата на това е, че младият Оливър е принуден да седи прикован на масата за закуска, вместо да скита из ливадите с най-разнообразни ботанични цели. Това никак не е хубаво, нали, Оливър?
— Бих съжалявал много, ако не съм си в къщи, когато вие и мистър Мейли си тръгнете, сър — отвърна Оливър.
— Това се казва добро момче! — възкликна докторът. — Когато се върнеш, непременно трябва да дойдеш да ме видиш. Но, да говорим сериозно, Хари. Да не би това ваше внезапно тръгване да се дължи на някакво съобщение от страна на важните особи?
— Важните особи — отвърна Хари, — в чието число предполагам, че включвате и моя величествен вуйчо, не са били във връзка с мене откакто съм тук, нито пък по това време на годината има някаква вероятност да стане нужда от моето присъствие при тях.
— Чудноват човек сте вие — каза докторът. — Но, разбира се, те ще ви нагласят в парламента при изборите преди Коледа и тези внезапни промени и отклонения от предишните ви намерения не са лоша подготовка за политическата ви дейност.
Видът на Хари Мейли показваше, че би могъл да продължи този кратък диалог с една-две забележки, които биха смаяли не на шега доктора, но той се задоволи само да каже: „Ще видим“ — и по-нататък не проговори нищо по този въпрос. Скоро след това пощенската кола спря пред вратата. Джайлс дойде за багажа, а добрият доктор излезе бързо навън да се погрижи за товаренето му.
— Оливър — каза Хари Мейли с нисък глас, — ела да ти кажа една дума.
Оливър отиде до нишата на прозореца, откъдето Хари Мейли го повика. Той много се учуди от това, че настроението на младия човек бе едновременно тъжно и решително.
— Сега вече можеш да пишеш добре, нали? — каза Хари и сложи ръка на рамото му.
— Надявам се, сър — отвърна Оливър.
— За известно време няма да си бъда в къщи, затова бих желал да ми пишеш — да кажем веднъж на две седмици — и да пращаш писмата до централната лондонска поща. Ще го направиш, нали?