Възложиха на мистър Бъмбл да направи известни предварителни запитвания и да намери някой морски капитан, който се нуждае от прислужник без никакви близки. Клисарят тъкмо се връщаше в приюта, за да съобщи резултатите от разследването си, когато срещна на вратата не друг, а самия мистър Саурбъри, енорийския погребален деятел.
— Вие ще направите цяло състояние, мистър Саурбъри — каза клисарят, като си пъхна палеца и показалеца в предложената му енфиена кутийка, представляваща изящен малък ковчег. — Казвам, че ще натрупате цяло състояние, мистър Саурбъри — повтори мистър Бъмбл, като потупа приятелски погребалния деятел с бастуна си по рамото.
— Така ли мислите? — запита Саурбъри с глас, който наполовина допущаше тази вероятност и наполовина я отричаше. — Цените, които настоятелството плаща, са твърде малки, мистър Бъмбл.
— Такива са и ковчезите — отвърна клисарят с точно толкова подобие на смях, колкото е позволено на висш чиновник.
Както трябваше да се очаква, мистър Саурбъри много хареса тази шега и дълго време се смя, без да се спре.
— Така, така, мистър Бъмбл — каза той най-после, — не може да се откаже, че откакто се въведе новата система на хранене, ковчезите станаха до известна степен по-тесни и по-плитки, отколкото по-рано; но и ние трябва да печелим, мистър Бъмбл. Добре рендосаните дъски са скъп материал, сър, и всички железни дръжки идат по канален ред от Бирмингам.
— Добре, добре — каза мистър Бъмбл, — всеки занаят си има своите неудобства. Разбира се, позволено е човек да очаква заслужена печалба от работата си.
— Разбира се, разбира се — отвърна погребалният разпоредител. — Ако пък не мога да спечеля от всеки ковчег поотделно, тогава гледам да си го наваксам с общи печалби — хи-хи-хи!
— Точно така — съгласи се мистър Бъмбл.
— Макар и да трябва да кажа — продължи погребалният деятел, като отново подхвана прекъснатата си от клисаря мисъл, — макар и да трябва да кажа, мистър Бъмбл, че съм длъжен да се боря с голяма несгода, а именно, че най-свестните хора си отиват най-бързо. Тези, които са били най-заможни и са си плащали общинските налози в продължение на дълги години, тъкмо те умират точно тогава, когато рекат да заемат някоя общинска длъжност, поради което погребението им става по намалената тарифа. А това доста понижава печалбите, мистър Бъмбл, особено когато човек трябва да се грижи и за семейство.
Мистър Саурбъри каза това с подходящото за онеправдан човек възмущение. От своя страна мистър Бъмбл почувствува, че думите на събеседника му засягаха до известна степен честта на енорията и затова счете за нужно да промени темата. Понбже Оливър Туист се въртеше най-много в съзнанието му, той заприказва за него.
— Между другото — захвана мистър Бъмбл, — не познавате ли някого, който да има нужда от момче? Някой, който да вземе за чирак един от енорийските сираци? Той е, ако мога така да се изразя, същинска тежест, истински камък около врата на черковната община. Условията са много добри, мистър Саурбъри, много добри! — И докато произнасяше тези думи, мистър Бъмбл вдигна бастуна си към закачената на вратата обява и отчетливо чукна три пъти върху думите „пет лири“, които бяха написани с римски цифри в гигантски размер.
— Бога ми! — каза погребалният разпоредител, като дръпна мистър Бъмбл за обшития със сърмени галони ревер на официалния му жакет. — Та аз тъкмо по тази работа искам да приказвам с вас. Ето що… боже мой, какво изящно копче е това, мистър Бъмбл! Никога не съм го виждал по-рано.
— Да, и аз смятам, че е доста хубаво — каза клисарят, като погледна гордо големите медни копчета, които украсяваха жакета му. — На него е изобразен знакът на общинския печат — добрият самарянин изцерява болния и наранен човек. Настоятелството ми го поднесе сутринта на Нова година, мистър Саурбъри. Спомням си, че за първи път го сложих, когато се провеждаше дознанието на онзи продавач, когото бяха намерили в полунощ умрял до един вход.
— Спомням си — каза Саурбъри. — Заключението на съдебните заседатели беше, че е „умрял от студ и поради липса на основните, необходими за живот условия“, нали?
Мистър Бъмбл кимна.