— Стани! — извика му мисис Бъмбл със заповеднически глас. — И се махай оттук, ако не желаеш да направя нещо отчаяно.
Мистър Бъмбл се изправи с твърде печална физиономия, като твърде много се чудеше какво би представлявало това отчаяно нещо. Той взе шапката си и погледна към вратата.
— Излизаш ли? — троснато запита мисис Бъмбл.
— Разбира се, миличка, разбира се — отвърна мистър Бъмбл, като направи по-бързо движение към вратата. — Аз съвсем нямах намерение да… излизам, миличка, излизам! Ти си толкова буйна, че аз наистина…
В този момент мисис Бъмбл се втурна бързо напред да оправи килима, разместен през време на схватката. Мистър Бъмбл веднага се стрелна от стаята, без да довърши започнатото изречение, като остави полесражението напълно на разположение на бившата мисис Корни.
Мистър Бъмбл бе не на шега изненадан и не на шега победен. Той притежаваше несъмнената склонност да измъчва другите и изпитваше голямо удоволствие, когато проявяваше дребни жестокости и следователно (това се разбира от само себе си), беше страхливец. С това съвсем не се хвърля упрек върху характера му, тъй като мнозина обществени дейци, които се ползват с голяма почит и възхищение, са жертва на подобна слабост. Така че ние правим тази забележка по-скоро като комплимент, отколкото обратното, както и с намерението да убедим читателя в неговата годност за обществена служба.
Унижението му обаче не бе пълно. След като обиколи помещението и си помисли за първи път, че законите за бедните са действително сурови и че мъже, които избягват от съпругите си и ги оставят на грижите на енорията, справедливостта изисква не да се наказват, а да бъдат възнаграждавани като достойни хора, които са страдали много.
Мистър Бъмбл дойде до едно помещение, в което обикновено просякините перяха дрехите на енорияшите. Сега оттам се чуваха шумни разговори.
— Хм! — възкликна мистър Бъмбл и призова цялото си вродено достойнство. — Поне тези жени ще продължат да уважават правата ми. Хей! Хей, там! Какъв е тази шум, негодни твари такива?
С тези думи мистър Бъмбл отвори вратата и влезе вътре с разгневен и страшен вид, но който мигновено отстъпи място на най-голямо смирение и уплаха, когато очите му неочаквано съзряха фигурата на благоверната му съпруга.
— Мила моя — каза мистър Бъмбл, — не знаех, че си тука.
— Не знаеше, че съм тука! — повтори мисис Бъмбл. — Ами ти какво правиш тук?
— Стори ми се, че приказват твърде високо и не работят достатъчно, миличка — отвърна мистър Бъмбл, като погледна разсеяно към две стари жени до едно корито, които разменяха впечатленията си относно смирения вид на началника на бедняшкия дом.
— Мислеше си, че приказват твърде много ли? — каза мисис Бъмбл. — А какво ти влиза това в работата?
— Но, миличка — започна смирено мистър Бъмбл.
— Какво ти влиза това в работата? — сопна се отново мисис Бъмбл.
— — Вярно е, че ти си домакинята тук — призна мистър Бъмбл, — но си помислих, че в момента може би не си наблизо.
— Виж какво, мистър Бъмбл — отвърна съпругата му, — на нас съвсем не ни е потрябвало твоето вмешателство. Ти прекалено много обичаш да си пъхаш носа, където не ти е мястото, и караш всички в приюта да се смеят веднага щом си обърнеш гърба, като по този начин играеш ролята на същински глупак. Хайде, махай се!
Дълбоко огорчен, мистър Бъмбл видя с какво удоволствие се кикотеха двете старици и за миг се поколеба. Мисис Бъмбл, чието търпение не понасяше никакво бавене, грабна съд със сапунена пяна и като му посочи вратата, заповяда му веднага да си излезе, заплашвайки го, че иначе ще излее съдържанието на съда върху величествената му фигура.
Какво би могъл да стори мистър Бъмбл? Той се огледа отчаяно и взе да се измъква към изхода. Когато стигна до вратата, кикотенето на просякините се превърна в изблици на неизмеримо удоволствие. Само това липсваше. Бяха го унизили пред очите им, бе загубил славата и престижа си пред самите просяци, бе паднал от височината и мощта на клисарското достойнство до най-ниските дълбини на положението, в което се намират управляваните от жените си съпрузи.
— И това само за два месеца! — каза мистър Бъмбл, обхванат от мрачни мисли. — Два месеца! Едва има два месеца, откакто аз не само бях господар на себе си, а и на всички останали, колкото се отнася до енорийския бедняшки дом, а сега!…