Това вече беше прекалено много. Мистър Бъмбл издърпа ушите на момчето, което му отвори портата, и излезе разсеяно на улицата.
Той тръгна по една улица, после се върна по друга, докато движението поуталожи мъката му, сетне промяната в настроението му го накара да изпита жажда. Той мина покрай много кръчми, но най-сетне се спря пред една, в странична уличка, в която разбра с бърз поглед, имаше само един посетител. В момента заваля ситен дъжд. Това го накара да се реши. Мистър Бъмбл влезе и като си поръча нещо за пиене на минаване край тезгяха, влезе в стаичката, в която бе погледнал от улицата.
Човекът, който седеше там, беше висок и мургав и носеше широко наметало. Той имаше вид на чужденец и изпитото му лице, както и изпрашеното му облекло показваше, че идва от дълъг път. Той изгледа Бъмбл, когато влизаше, но едва благоволи да кимне с глава в отговор на поздрава му.
Мистър Бъмбл имаше достойнство за двамина, дори и ако непознатият се бе оказал по-общителен, така че той мълчаливо пиеше своя джин с вода и четеше вестника си с твърде важен и солиден вид.
Така се случи обаче, както често става, когато двама души се срещнат при такива обстоятелства, че от време на време мистър Бъмбл изпитваше непреодолимо желание, на което му бе невъзможно да устои, да хвърли крадешком поглед към непознатия. И когато вършеше това, той отместваше смутено очи, като виждаше, че в същия момент и чужденецът поглежда крадешком към него. Неловкостта на мистър Бъмбл се увеличаваше от особеното изражение на физиономията на чужденеца, чиито очи, остри и бляскави, бяха засенчени от недоверчивост и подозрителност. Те бяха много отблъскващи и той никога не бе виждал подобни на тях.
Когато погледите им се срещнаха така на няколко пъти, чужденецът наруши мълчанието с дълбок, дрезгав глас.
— Мене ли търсехте, когато надзърнахте през прозореца? — запита той.
— Не, освен ако вие не сте мистър — Тук мистър Бъмбл изведнъж спря, тъй като бе любопитен да узнае името на непознатия, и си помисли, че по този начин той може да му го каже.
— Виждам, че не сте търсили мене — каза чужденецът с леко саркастична усмивка, — иначе щяхте да знаете името ми. Но вие не го знаете. И аз бих ви препоръчал да не ме питате за него.
— Не съм имал намерение да ви обиждам, млади човече — заяви тържествено мистър Бъмбл.
— А и не сте го сторили — каза чужденецът.
Този кратък разговор бе последван от ново мълчание, което бе нарушено пак от чужденеца.
— Струва ми се, че съм ви виждал и по-рано — каза той. — Тогава бяхте облечен по-иначе и аз само минах покрай вас, но бях сигурен, че ще ви позная, ако ви видя втори път. По-рано бяхте клисар, нали?
— Бях — каза мистър Бъмбл, не без известно учудване, — енорийски клисар.
— Точно така — каза другият и кимна с глава. — В тази именно роля ви видях. А какъв сте сега?
— Началник на приюта — отвърна мистър Бъмбл бавно и внушително, за да предотврати всяка излишна фамилиарност, която чужденецът случайно би си позволил. — Началник на приюта, млади човече!
— Безсъмнено и сега гледате добре собствените си интереси, както и по-рано, нали? — подхвана чужденецът, като загледа мистър Бъмбл съсредоточено и право в очите, когато последният ги вдигна учудено при този въпрос. — Не се свенете да отговорите искрено, човече. Вие виждате, че ви познавам доста добре.
— Предполагам, че един женен човек няма нищо против да спечели честно едно пени, също както и един неженен — отвърна мистър Бъмбл, като засенчи очи с едната си ръка и изгледа чужденеца от глава до пети с явна озадаченост. — Енорийските чиновници не са така добре платени, че да си позволят да откажат, когато им се даде възможност да получат нещо добавъчно, стига то да им се предложи почтено и както подобава.
Непознатият се усмихна и отново кимна с глава, сякаш искаше да каже, че не е сбъркал, като се е обърнал именно към този човек. Сетне позвъни на звънеца.
— Напълнете отново тази чаша — каза той, като подаде на кръчмаря празната чаша на мистър Бъмбл, — нека питието бъде силно и горещо! Така го обичате, нали?
— Не много силно — отвърна мистър Бъмбл, като се окашля деликатно.
— Разбираш какво значи това, нали? — обърна се чужденецът към кръчмаря.
Съдържателят се усмихна, изчезна и скоро подир това се върна с издигаща пара чаша, чиято първа глътка докара сълзи в очите на мистър Бъмбл.
— Чуйте ме сега — каза непознатият и затвори вратата и прозореца. — Дойдох днес в този град, за да те открия, и по някаква случайност, която дяволът понякога слага на пътя на приятелите си, ти влезе право в стаята, в която седях тъкмо когато най-много мислех за тебе. Искам да ми дадеш сведения. Няма да ги получа даром, колкото и незначително да е това, което ще ми кажеш. Вземи това на първо време.