И като каза тези думи, той му подаде през масата два соверейна, но го стори внимателно, сякаш не искаше отвън да чуят звънтенето на пари. Когато мистър Бъмбл разгледа грижливо монетите, за да се увери, че са истински, и ги прибра с голямо задоволство в джоба на жилетката си, човекът продължи:
— Пренеси се мислено в миналото — чакай да видя, — преди дванадесет години.
— Доста време има оттогава — забеляза мистър Бъмбл. — Много добре. Пренесох се.
— В приюта.
— Отлично!
— Времето е посред нощ.
— Да.
— А мястото — ужасната дупка, в която жалките нещастници дават живот и здраве, твърде често отказани на самите тях, на деца, които оставят да ги отглежда енорията, а после скриват срама си, да ги вземе дяволът, в гроба!
— За родилната говорите, нали? — каза мистър Бъмбл, като не разбра добре развълнуваното описание на чужденеца.
— Да — каза непознатият, — и тогава там се е родило едно момче.
— Много момчета — забеляза мистър Бъмбл, поклащайки печално глава.
— В дън земя да се провалят, дяволчета такива! — извика чужденецът. — Говоря за едно от тях — със смирен изглед и с бледо лице, което е било дадено тук някъде си на майстор на ковчези — бих желал само да си бе направило собствения ковчег и да се бе затворило вътре, — а после, както предполагат, избягало в Лондон.
— Ха, та вие говорите за Оливър! Малкият Туист! — каза мистър Бъмбл. — Спомням си го, разбира се. Нямаше по-упорит негодник…
— За него не ми говори, за него съм чувал повече, отколкото трябва — каза непознатият, като прекъсна тирадата на мистър Бъмбл относно пороците на момчето. — Думата ми е за една жена, за вещицата, която се е грижила за майка му. Къде е тя?
— Къде е тя? — повтори мистър Бъмбл, когото питието бе направило закачлив. — Мъчно би могло да се каже. Където се намира сега тя, акушерският занаят не вирее, така че, предполагам, вече не е на служба.
— Какво искаш да кажеш? — запита остро другият.
— Че жената умря миналата зима — каза мистър Бъмбл. Докато изричаше тези думи, чужденецът бе приковал очи в него и макар че в продължение на няколко мига не ги отмахна, погледът му стана разсеян и той стоеше, потънал в мисли. Известно време сякаш се колебаеше дали да се почувствува облекчен, или разочарован от съобщението, обаче най-после задиша по-леко и като отмести очите си, забеляза, че работата не е толкова важна. С тези думи той стана, сякаш с намерение да си върви.
Мистър Бъмбл обаче бе достатъчно хитър и веднага долови, че възниква възможност за доходно разкриване на някаква тайна, известна на добрата му половинка. Той си спомняше много добре вечерта, когато умря старата Сали, тъй като случилото се през деня не без основание се бе запечатало в паметта му — тъкмо това обстоятелство му бе дало възможност да направи предложение на мисис Корни. Макар и тя никога да не бе му доверила тайната, на която бе станала свидетелка, той бе дочул достатъчно, за да долови, че се касае за нещо, което се е случило, когато старата жена е помагала при раждането на Оливър Туист. Като си припомни бързо този факт, той осведоми с тайнствен вид чужденеца, че когато бабичката умирала, при нея имало жена, която, както той има основание да предполага, би могла да хвърли известна светлина върху въпроса, който го интересува.
— Как мога да я намеря? — запита загубилият всяка предпазливост чужденец, като с това показа много ясно, че всичките му страхове (каквито и да бяха те) се събудиха отново от това съобщение.
— Само посредством мене — заяви мистър Бъмбл.
— Кога? — извика бързо чужденецът.
— Утре — отговори Бъмбл.
— В девет вечерта — каза непознатият и извади парче хартия. С почерк, кой издаваше вълнението му, той написа адреса на някаква си къща край реката. — Доведи ми я на това място в девет часа вечерта. Няма защо да ти казвам да пазиш всичко в тайна. То е в твой интерес.
С тези думи той го поведе към вратата, като се спря на тезгяха да заплати напитките. Като забеляза, че пътищата им са различни, той си тръгна без по-нататъшни церемонии, само повтори натъртено часа на срещата на следния ден.
Като хвърли поглед върху адреса, енорийският чиновник забеляза, че той не съдържаше никакво име. Непознатият не бе отишъл далеч, така че той тръгна след него да го попита.
— Какво искаш? — извика човекът и се обърна бързо назад, когато Бъмбл го докосна по ръката. — Следиш ли ме?
— Само да ви попитам нещо — каза другият, като посочи парчето хартия. — За кое име да попитам?