— Мънкс! — отвърна другият и бързо се отдалечи.
Глава XXXVIII
Описание на това, което се случи между мистър и мисис Бъмбл и Мънкс при тяхната среднощна среща
Беше облачна, мрачна, задушна лятна нощ. Облаците, които се събираха заплашително цял ден, сега бяха разстлани в гъста и плътна маса, от която прокапваха едри капки дъжд. Навярно щеше да се разрази страшна гръмотевична бури. Мистър и мисис Бъмбл свиха от главната улица на града и се отправиха към група разпръснати порутени къщички, на около миля от нея, построени върху ниско и нездравословно мочурище край реката.
И двамата бяха облечени във вехти, износени връхни дрехи, които може би имаха двояката цел да ги защитят от дъжда и да ги предпазят от хорските погледи. Съпругът носеше фенер, в който нямаше никаква светлина. Той се тътреше няколко крачки напред, сякаш, за да даде възможност на жена си (улицата беше кална) да стъпва в направените от него стъпки. Вървяха в дълбоко мълчание. От време на време мистър Бъмбл забавяше крачките си и извръщаше глава, за да се увери, че спътничката му в живота го следва. Сетне, като откриваше, че тя върви по петите му, той отново тръгваше бързо към определеното за срещата място.
Това място съвсем не притежаваше съмнителна слава, тъй като отдавна бе известно като свърталище на най-долните негодници, които под прикритието на различни фиктивни професии се препитаваха главно посредством грабежи и престъпления. Къщите не бяха нищо друго освен колиби, някои построени набързо от неслепени тухли, други — от корабни дъски, проядени от червеите. Тези колиби бяха сглобени без какъвто и да било ред и порядък и се издигаха в повечето случаи на няколко крачки от речния бряг. Няколко пробити лодки, изтеглени върху калта и завързани за ниската стена, която я заобикаляше, както и разпръснатите тук-таме весла и въжета, на пръв поглед даваха вид, че обитателите на тези мизерни колиби имат някакъв занаят, свързан с реката. Но когато човек видеше колко разнебитени и безполезни бяха изложените на показ вещи, той разбираше без голямо усилие, че те са наслагани там по-скоро заради външния им вид, отколкото за употреба.
В центъра на тази група къщички, край самата река, над която се надвесваха горните й етажи, се издигаше голяма постройка, служила по-рано за някаква фабрика. На времето си тя трябва да е давала препитание на околните жители, обаче отдавна вече се бе превърнала на развалина. Плъховете, червеите и влагата бяха разклатили и прояли основите й и значителна част от постройката бе потънала във водата, докато останалата, надвесена над мътния поток, изглежда чакаше сгоден случай да последва стария си другар и се присъедини към участта му.
Достойната двойка спря пред това именно здание, когато първата далечна гръмотевица отекна във въздуха и дъждът започна силно да вали.
— Мястото трябва да е някъде насам — каза Бъмбл и погледна парчето хартия, което държеше в ръката си.
— Хей, там! — провикна се глас отгоре.
Като проследи звука, мистър Бъмбл вдигна глава и забеляза един човек, надвесен от една врата на втория етаж.
— Постойте малко — извика гласът. — Веднага ще дойда при вас. — С тези думи той изчезна и вратата се затвори.
— Този ли е човекът? — запита мисис Бъмбл.
Съпругът й кимна утвърдително.
— Тогава внимавай за това, което ти казах, и не забравяй да приказваш колкото може по-малко, защото иначе веднага ще ни издадеш — каза приютската домакиня.
Мистър Бъмбл, който бе изгледал зданието с твърде печален вид, очевидно се готвеше да каже, че не е много уместно да продължават по-нататък, обаче го прекъсна появяването на Мънкс, който отвори малката врата, до която бяха застанали, и им кимна да влязат вътре.
— Влезте! — извика нетърпеливо той, като тропна с крак. — Не ме карайте да стоя навън!
Жената, която отначало се колебаеше, влезе смело, без да чака друга покана. Мистър Бъмбл, който се срамуваше или се страхуваше да остане назад, я последва много смутен, напълно лишен от удивителната си важност, която обикновено се проявяваше като най-очебийната му особеност.
— Кой, по дяволите, ви кара да се помайвате на влагата? — каза Мънкс, погледна назад и се обърна към Бъмбл, след като бе затворил вратата.
— Ние се разхлаждахме — заекна Бъмбл и се заоглежда подозрително наоколо.
— Разхлаждали сте се! — повтори троснато Мънкс. — Всичкият дъжд, който би се излял от небето, не е в състояние да охлади пъкления огън, който човек носи в себе си. Няма ла се разхладите толкова лесно, бъдете уверени в това!
След тези любезни думи Мънкс се обърна към приютската домакиня и впери поглед в нея така, че дори и тя, която не се смущаваше лесно, се принуди да извърне очи и ги сведе към земята.