— Тази е жената, така ли? — запита остро Мънкс.
— Хм! Тази е жената — потвърди мистър Бъмбл, без да забравя предупреждението й.
— Вие мислите, че жените не могат да пазят тайни, така ли? — каза приютската домакиня, като отвръщаше на изпитателния поглед на Мънкс.
— Зная, че има една тайна, която биха пазили, докато някой я открие — каза Мънкс.
— И коя е тя? — запита домакинята.
— Загубването на доброто им име — отвърна Мънкс. — Така че, по силата на същото правило, ако една жена е участничка в някаква тайна, която може да я заведе на бесилката или в затвора, съвсем не се боя, че може да я издаде на когото и да било! Разбирате ли ме, госпожо?
— Не — отвърна приютската домакиня и се изчерви леко.
— То се знае! Как ли пък би могла да го разбереш?
Като хвърли поглед на двамата си посетители с нещо средно между усмивка и смръщване и им кимна отново да го последват, човекът тръгна бързо през къщата, която бе доста обширна, но с нисък таван. Той се готвеше да се качи по стръмната стълба към втория етаж, когато една бляскава светкавица се стрелна през стълбищния прозорец и бе последвана от гръмотевица, разтърсваща до основи разнебитеното здание.
— Чуйте! — извика той, отдръпвайки се назад. — Чуйте! Гърми и тряска, сякаш отеква от хилядите пещери, в които се крият дяволите. Ненавиждам този звук!
Той остана безмълвен няколко минути, сетне отдръпна внезапно ръце от лицето си и мистър Бъмбл забеляза за голямо свое смущение, че то бе страшно изкривено и пребледняло.
— Понякога ми се случват такива припадъци — каза Мънкс, доловил уплахата му. — Не ми обръщайте внимание, вече ми мина.
Като каза това, той ги поведе по стълбата и като затвори бързо прозоречния капак на стаята, в която тя водеше, сведе надолу фенера, окачен на въже посредством макара, прокарана през една от тежките греди на тавана. Мътната светлина осветяваше стара маса и три стола, сложени под нея.
— А сега — каза Мънкс, когато и тримата бяха седнали, — колкото по-скоро пристъпим към работа, толкова по-добре за всички ни. Жената знае за какво се отнася, нали?
Въпросът бе отправен към Бъмбл, но съпругата му побърза да отговори, като заяви, че това й е добре известно.
— Той е прав относно това, че ти си била при онази вещица през нощта, когато е умряла и че ти е казала нещо.
— Относно майката на момчето, което сте споменали — прекъсна го приютската домакиня. — Да.
— Първият въпрос се отнася за естеството на нейното съобщение — каза Мънкс.
— Това е вторият въпрос — забеляза жената. — Първият е относно цената на съобщението.
— Кой, по дяволите, би могъл да каже това, без да знае за какво се отнася? — каза Мънкс.
— Никой не го знае по-добре от вас, убедена съм в това — отвърна мисис Бъмбл, на която съвсем не липсваше храброст. С пълно право можеше да засвидетелства това и спътникът й в живота.
— Хм! — възкликна многозначително Мънкс, с изпълнен от любопитство поглед. — Могат да паднат пари от това, а?
— Могат — отвърна спокойно жената.
— Нещо, което е било взето от нея — каза Мънкс. — Нещо, което е държала в себе си. Нещо, което …
— Спокойно можете да предложите цената — прекъсна го мисис Бъмбл. — Вече чух достатъчно, за да се уверя, че вие сте човекът, на когото трябва да го кажа.
Мистър Бъмбл, комуто благоверната съпруга не бе открила повече от тайната, отколкото и самият той знаеше, заслуша този разговор с протегнат врат и изблещени очи, които отправяше ту към жена си, ту към Мънкс, изпълнен с неописуемо удивление. То се увеличи още повече (ако изобщо това би било възможно), когато последният остро я попита каква сума иска, за да открие тайната.
— На вас колко ще ви струва? — запита жената със същото спокойствие, както и по-рано.
— Може и нищо, а може и двадесет фунта стерлинги — отвърна Мънкс. — Ти говори и предостави на мене да реша.
— Прибавете пет фунта към определената от вас сума, дайте ми двадесет и пет фунта стерлинги в злато и ще ви кажа всичко, каквото зная, но не и преди това — каза жената.
— Двадесет и пет фунта стерлинги! — възкликна Мънкс, отдръпвайки се назад.
— Казах ви го съвсем ясно — отвърна мисис Бъмбл. — Сумата съвсем не е голяма.
— Какво? Не е голяма за някаква си глупава тайна, която може да се окаже, че не представлява нищо, когато я откриеш и която е лежала погребана в продължение на повече от дванадесет години! — извика нетърпеливо Мънкс.
— Времето запазва добре подобни неща и също както доброто вино удвоява цената си, когато поотлежат — отвърна приютската домакиня, все още запазваща равнодушието, което бе възприела. — А колкото се касае за погребани неща, има такива, които могат да бъдат погребани в продължение на дванадесет хиляди години и после пак да разкрият твърде интересни работи!