— Тя не промълви нито дума повече — каза жената, видимо, без да се трогва (тъкмо обратното на мистър Бъмбл) от яростта на Мънкс, — а само държеше здраво роклята ми с едната си ръка, която беше полузатворена. Когато разбрах, че вече бе умряла, отмахнах насила ръката й и видях, че в нея имаше парче нечиста хартия.
— Която съдържаше… — прекъсна я Мънкс и се протегна напред.
— Нищо — отвърна жената. — Беше само разписка от някаква заложна къща.
— За какво? — запита Мънкс.
— Когато му дойде времето, ще ви кажа. Предполагам, че е пазила украшението известно време с надеждата да го използува по-добре, а сетне го заложила и съумяла да спестява достатъчно пари, за да може да плаща лихвата година подир година. Така че, ако излезе нещо от него, тя се е надявала да може да го освободи. Обаче нищо не станало и, както ви казвам, тя умря с парчето хартия в ръка, цялото изпомачкано и изцапано. Срокът му беше след два дни. Помислих си, че някога може да изскочи нещо от него и затова го освободих от залога.
— Къде е то сега? — запита бързо Мънкс.
— Там — отвърна жената. И сякаш доволна, че се отървава от него, тя захвърли на масата малка кожена кесийка, върху която Мънкс веднага се нахвърли и я разтвори. Тя съдържаше малко златно медалионче, в което имаше две къдрици коса и обикновен, златен, венчален пръстен.
— На вътрешната му страна е изгравирано името „Агнеса“ — каза жената. — За презимето е оставено празно място. Сетне следва датата — една година преди раждането на детето. Открих това после.
— Това ли е всичко? — запита Мънкс, след като разгледа подробно и внимателно съдържанието на малкото пакетче.
— Всичко — отвърна жената.
Мистър Бъмбл въздъхна изтежко, сякаш доволен, че разказът се бе свършил и не стана дума да се връщат двадесетте и пет лири стерлинги. Сега той се осмели да избърше капките пот, които неспирно се стичаха по носа му, докато траеше горният разговор.
— Не зная нищо относно тази история освен това, което сама мога да предположа — каза жена му, като се обърна към Мънкс след кратко мълчание. — Пък и не искам нищо да зная, тъй като така е по-безопасно. Обаче бих могла да ви задам два въпроса, нали?
— Можеш — отвърна Мънкс, като показа известно учудване, — но дали ще ти отговоря — това е вече друг въпрос.
— Тогава значи стават три — забеляза мистър Бъмбл, опитвайки се да бъде шеговит.
— Това ли очаквахте да чуете от мене? — запита домакинята.
— Това — отвърна Мънкс. — Другият въпрос?
— Какво възнамерявате да сторите с него? Може ли то да бъде употребено против мене?
— Никога — отговори Мънкс. — Нито против мене. Погледни. Но не мърдай нито стъпка напред, защото иначе животът ти няма да струва и пукнат грош.
С тези думи той дръпна внезапно масата настрани и като хвана желязната халка, която се намираше на подовите дъски, вдигна един капак, който се отвори точно до нозете на мистър Бъмбл и накара този джентълмен да се отдръпне бързо няколко крачки назад.
— Погледнете долу — каза Мънкс, като свали фенера в бездната. — Не се плашете от мене. Можех спокойно да ви бутна долу, когато седяхте на дупката, ако това е било намерението ми.
Окуражена по този начин, приютската домакиня пристъпи до ръба на отвора, и дори самият мистър Бъмбл, подтикван от любопитство, се осмели да стори същото. Буйната вода, придошла от силния дъжд, влачеше долу струите си. Всички други звукове се заглушаваха от шума, причинен от плискането и шуртенето върху хлъзгавите зелени плочи. Някога си там е имало воденица. Потокът се пенеше и кипеше около няколко изгнили стълбове и изостанали части от машини и сякаш се втурваше напред с нов тласък, когато се освобождаваше от препятствията, които напразно се опитваха да спрат буйния му устрем напред.
— Ако хвърлиш там някое човешко тяло, къде ще бъде то утре сутринта? — каза Мънкс, като разлюля фенера напред-назад в тъмния кладенец.
— Дванадесет мили надолу по течението, и при това, надробено на парчета — отвърна мистър Бъмбл, потрепервайки при тази мисъл.
Мънкс извади малкото пакетче от пазвата си, където набързо го бе мушнал, и като го завърза за едно оловно топче, търкалящо се на пода, той го спусна в реката. То падна право надолу, подобно на зар, плясна едва чуто във водата и изчезна.
Тримата се изгледаха един друг и като че ли задишаха по-леко.
— Свърши се! — каза Мънкс и затвори вратата, която падна тежко в старото си положение. — Ако морето изхвърля труповете, както се казва в книгите, то ще запази златото и среброто за себе си, и този боклук ще остане между него. Няма какво друго да си казваме, така че можем да прекратим това приятно свиждане.