— Напълно вярно — забеляза мистър Бъмбл живо.
— Ще си държиш добре езика, нали? — каза Мънкс със заплашителен поглед. — Не се боя от жена ти.
— Можете да разчитате на мене, млади човече — крайно учтиво отвърна мистър Бъмбл, като с няколко поклона се придвижи постепенно към стълбата. — Заради всички нас, млади човече, и заради самия мене, мистър Мънкс.
— Радвам се за тебе, като чувам това — забеляза Мънкс. — Запали фенера си! И се измъквайте оттук колкото можете по-скоро.
Добре беше, че разговорът свърши точно тук, защото иначе мистър Бъмбл, който бе продължил да се покланя, докато бе стигнал на шест инча от стълбата, щеше неминуемо да се прекатури в долната стая. Той запали фенера си от този, който Мънкс бе откачил от въжето и сега носеше в ръка, и като не направи никакво усилие да продължи разговора, слезе тихо долу, последван от съпругата си. Мънкс вървеше най-отзад след като се бе спрял на стъпалата, за да се увери, че не се чуваха никакви други звуци освен чукането на дъжда отвън и шумоленето на реката.
Те прекосиха долната стая бавно и предпазливо, тъй като Мънкс се стряскаше при всяка сянка. Мистър Бъмбл държеше фенера на един фут от земята и не само, че вървеше с удивителна предпазливост, но и със стъпка, която беше чудно лека за човек с неговия ръст. На всяка крачка той се оглеждаше за някой скрит в пода капак. Мънкс отключи и отвори полекичка портата, през която бяха влезли, и като размениха само по едно кимване с тайнствения си познайник, двамата съпрузи се намериха отново сред влагата и мрака вън.
Едва бяха излезли, когато Мънкс, който изглежда се изпълваше с непреодолимо отвращение, когато трябваше да остане самичък, повика едно момче, което бе скрито някъде долу. Като му поръча да върви напред и носи светлината, той се върна в стаята, която току-що бе напуснал.
Глава XXXIX
В нея се разправя за няколко почтени личности, с които читателят е вече запознат, и как Мънкс и евреинът се съвещават
На другия ден, след като трите достойни личности, споменати в предидущата глава, завършиха своята малка сделка, мистър Сайкс се събуди от дрямка и със сънливо изреваване запита колко е часът.
Стаята, в която мистър Сайкс зададе този въпрос, не беше една от тези, които той обитаваше преди експедицията в Чертзи, макар да се намираше в същия квартал на града и да не беше далеч от предишната му квартира. На вид тя не бе така привлекателна като първата, тъй като беше жалка, зле мебелирана и с твърде малки размери. Осветяваше се от тясно прозорче в сведения надолу таван и гледаше към забутана и нечиста уличка. Не липсваха и други указания за това, че на добрия джентълмен напоследък нещо не му бе провървяло. Оскъдната мебелировка и абсолютната липса на всякакви удобства заедно с пълното изчезване на такива дребни вещи, като дрехи и бельо, говореха за състояние на крайна бедност. Изтощената и отслабнала персона на самия мистър Сайкс напълно би потвърдила тези признаци, ако те имаха нужда от това.
Разбойникът лежеше в леглото, загънат с бялата си връхна дреха, изпълняваща роля на халат. Чертите му съвсем не се разкрасяваха от мъртвешкия цвят на лицето му, причинен от болестта, както и от прибавената към облеклото му нечиста нощна шапка и небръснатата от седмици черна брада. Кучето лежеше край леглото, като ту поглеждаше жаловито господаря си, ту наостряше уши и изръмжаваше изниско, когато някой шум на улицата или в долната част на къщата привличаше вниманието му. Виждаше се и една жена, седнала край прозореца, усърдно заета с изкърпването на стара жилетка, съставляваща част от обикновеното облекло на крадеца. Тя бе толкова бледа и отслабнала от лишения и грижи около болния, че ако не беше гласът й, с който отговори на въпроса му, човек доста трудно би познал в нейното лице същата Нанси, която вече сме срещали в този разказ.
— Седем и нещо — каза девойката. — Как се чувстваш тази вечер, Бил?
— Слаб като чиста водица — отвърна мистър Сайкс, като ругатните му се изписваха по очите, ръцете и нозете му. — Подай ми ръка и ми помогни по някакъв начин да стана и се измъкна от това проклето легло.
Болестта не бе подобрила нрава на мистър Сайкс, защото, когато девойката го повдигна и заведе до един стол, той на няколко пъти я изруга за несръчността й и я удари.
— Хленчиш ми, а? — сопна се Сайкс. — Ела тук! Не стой там да ми подсмърчаш. Ако и за това не си способна, по-добре ще е да се пръждосаш. Чуваш ли ме?
— Чувам те — отвърна девойката, като си извърна лицето и се насили да се изсмее. — Какви бръмбари са ти влезли сега в главата, а?