— Някакви новини? — запита Феджин.
— Големи.
— И, и добри, нали? — запита Феджин, като се двоумеше, сякаш се боеше да не разсърди посетителя си, ако се покаже прекалено самоуверен.
— Най-малкото не са лоши — отвърна с усмивка Мънкс. — Този път не се помайвах. Трябва да поговоря с тебе.
Девойката се приближи към масата и не изрази никакво намерение да напуска стаята, макар и да бе видяла ясно как Мънкс показа към нея. Евреинът, изглежда, се боеше да не би тя да каже нещо относно парите, ако той се опита да се отърве от нея, затова посочи нагоре и изведе Мънкс от стаята.
— Не в онази проклета дупка, в която бяхме по-рано — чу тя човека да казва, докато двамата мъже се качваха по стълбата. Феджин се изсмя и като отговори нещо, което не можа да стигне до ушите й, заведе гостенина си на втория етаж, както личеше от скърцането на стъпалата.
Преди звукът от стъпките им да бе престанал да отеква, девойката събу обувките си и като зави ръце в роклята си, която вдигна до главата си, застана до вратата и заслуша, задъхана от любопитство. В момента когато шумът престана, тя се измъкна от стаята, качи се удивително тихо по стълбата и се загуби в мрака на горния етаж.
Стаята остана пуста в продължение на около четвърт час или повече. Сетне девойката се върна със същите неимоверно тихи стъпки и веднага след това се чу как мъжете слизат долу. Мънкс веднага излезе на улицата, а евреинът се качи пълзешком горе за парите. Когато се върна, девойката си слагаше шала и шапката, сякаш се готвеше да си отива.
— Я, гледай, Нанси — възкликна евреинът, като се сепна и постави долу свещта, — колко си бледа!
— Бледа! — повтори девойката и засенчи очи с ръка, сякаш, за да го изгледа по-добре.
— Просто страшно. Какво си правила?
— Нищо особено, само седях в тази задушна дупка не знам колко време — отвърна небрежно тя. — Хайде, пусни ме, трябва да си вървя.
Като въздишаше при всяко петаче, Феджин отброи уговорената сума в ръката й. Те се разделиха, без повече да разговарят, като само си размениха по едно „лека нощ“.
Когато девойката излезе на улицата, тя седна на един праг и в продължение на няколко минути изглеждаше напълно смаяна и в невъзможност да продължи пътя си. Изведнъж тя се изправи и като забърза по една посока, съвсем различна от тази, в която се намираше жилището на Сайкс, ускори крачките си, докато най-после започна бясно да тича. Напълно изтощена, тя спря да си поеме дъх и сякаш изведнъж се опомни. Като заоплаква невъзможността си да направи това, което бе намислила, тя закърши ръце и се обля в сълзи.
Навярно плачът я облекчи или може би тя почувствува пълната безнадеждност на положението си, но, както и да е, девойката се върна назад и закрачи почти така бързо, както по-рано, отчасти, за да навакса изгубеното време, и отчасти да върви в крак с буйния поток на собствените си мисли. Тя скоро достигна жилището, където бе оставила разбойника.
Ако Нанси издаде някакво вълнение, когато се яви пред мистър Сайкс, той не го забеляза. Крадецът само запита дали е донесла парите и като получи положителен отговор, изръмжа със задоволство. После сложи отново глава на възглавницата и потъна в дрямката, която идването на момичето бе прекъснало.
Щастие беше за нея, че на следния ден парите го накараха да яде и пие с много голямо удоволствие и оказаха твърде благотворно въздействие върху грубия му нрав, така че той нямаше нито време, нито настроение да бъде много критичен относно поведението и държанието й. Че тя беше разсеяна и нервна като човек, който се готви да предприеме смела и решителна стъпка, за която е било необходимо да води усилена борба със себе си — това би било съвсем ясно за острите очи на Феджин. Лишен от дарбата да прозира в нещата, неспособен да се тревожи от опасения, освен от тези, които го караха да изпада в дива ярост спрямо всички, и освен това, бидейки в необикновено добро разположение, мистър Сайкс не й обръщаше никакво внимание, така че дори ако вълнението й бе още по-явно, то пак не би събудило подозренията му.
Надвечер възбудата й се увеличи и когато нощта настъпи, тя седна да чака разбойника да заспи след напиване. Бузите й бяха необикновено бледи, а в очите й блестеше такъв пламък, който дори Сайкс забеляза с учудване.
Отслабнал от треската, разбойникът лежеше в кревата и смесваше джина си с вода, за да го направи по-слаб. Той бутна чашата си към Нанси, за да му я напълни за трети или четвърти път, когато тези признаци за пръв път му направиха впечатление.