— Дявол да го вземе! — каза той, като се попривдигна на ръце и впери поглед в лицето й. — Приличаш ми на оживял труп. Какво става с тебе?
— Какво става ли! — възкликна девойката. — Нищо. Какво си ме загледал така?
— Какви са тези глупости? — запита Сайкс, като я сграбчи за ръката и я разтърси грубо. — Какво има? Какво си наумила? За какво мислиш?
— За много неща, Бил — отвърна девойката, като потрепера и притисна с длани очите си. — Но, боже мой! Какво чудно има в това?
Принудено веселият тон, с който изрече тези думи, изглежда, направи на Сайкс по-дълбоко впечатление, отколкото острият и див поглед, който му бе отправила преди това.
— Ще ти кажа какво ти е — рече Сайкс. — Ако не си прихванала треската и ако сега тя не те разтресе вече, това значи, че е задухал някакъв особен вятър, че има нещо опасно. Да не би ти не, дявол да го вземе! Ти не би сторила това!
— Не бих сторила какво? — запита девойката.
— В света не съществува по-вярна девойка — каза Сайкс с вперени в нея очи, като говореше сам на себе си, — иначе щях да й прережа гърлото преди три месеца. Сигурно треската я е пипнала, това е то.
Като се успокои с тези доводи, Сайкс пресуши чашата до дъното и сетне с много проклятия поиска лекарството си. Девойката скочи бързо, наля му го без всякакво бавене, но с гръб към него, и държа чашата пред устата му, докато той пиеше съдържанието й.
— А сега — каза разбойникът, — ела да поседиш до мене и ми покажеш истинското си лице, иначе така ще го променя, че сама няма да го познаеш после.
Девойката послуша. Сайкс стисна ръката й в своята и падна върху възглавницата, като отправяше поглед към лицето й. Очите му се затвориха, отново се отвориха, още веднъж се затвориха, и пак се отвориха. Той промени неспокойно положението си, на няколко пъти позадрямва за една-две минути и също така често се стряскаше с уплашен вид и се оглеждаше тъпо наоколо. Изведнъж, в самия момент, когато се изправяше, той потъна в дълбок и тежък сън. Пръстите му се отпуснаха, вдигнатата му ръка падна тежко и той продължи да лежи като в някакъв тежък транс.
— Лауданумът оказа най-после своето въздействие — промърмори девойката, ставайки от мястото си до леглото му. — Твърде е възможно да съм закъсняла.
Тя си сложи бързо шапката и шала, като се оглеждаше от време на време боязливо, сякаш въпреки приспивателното средство очакваше всеки миг да почувствува натиска на тежката ръка на Сайкс върху рамото си. Сетне пристъпи полекичка до леглото, целуна крадеца по устните, отвори и затвори след себе си безшумно вратата и излезе бързо от къщата.
Като преминаваше през някаква тъмна уличка, която трябваше да я заведе на главния път, нощният пазач се провикна, че часът е девет и половина.
— Отдавна ли мина девет и половина? — запита девойката.
— След четвърт час ще удари десет — каза човекът и вдигна фенера до лицето й.
— А аз не мога да стигна там за по-малко от един час и дори повече — промърмори на себе си Нанси, като се стрелна бързо край него и тръгна с ускорени крачки надолу по улицата.
Много от дюкяните в задните улички, през които водеше пътят й от Спиталфийлдз закъм западния край на Лондон, вече се затваряха. Часът удари десет и усили нетърпението й. Тя затича по тесния плочник, като блъскаше с лакти минувачите и едва не се удряше в главите на конете, когато пресичаше изпълнените с хора улици, където цели групи минувачи с нетърпение чакаха да сторят и те същото.
— Тази жена е луда! — казваха те и се извръщаха да я изгледат, докато тя профучаваше край тях.
Когато стигна до по-заможната част на града, улиците бяха сравнително пусти. Тук бързите й крачки събудиха още по-голямо любопитство у минувачите, край които тичаше. Някои забързаха зад нея, сякаш за да видят къде така стремглаво се е запътила. Малцина успяваха да я задминат и удивени извръщаха поглед назад. Но те изоставаха един по един и достигнала целта на пътешествието си, тя беше вече съвсем сама.
Мястото представляваше семеен хотел в тиха, но хубава улица близо до Хайд Парк. Когато светлината на запаления пред нея фенер я доведе там, часовникът удари единадесет. Нанси направи няколко — крачки нагоре-надолу, сякаш се двоумеше и размишляваше дали да предприеме намисленото, обаче ударите на часовника я накараха да се реши и тя пристъпи в хола. Портиерското място беше празно. Тя се огледа нерешително и тръгна към стълбата.
— Хей, госпожице! — каза добре облечена женска особа, като надникна от една врата зад нея. — Какво търсиш тук?
— Една дама, която е отседнала в този хотел — отвърна девойката.