— Дама! — възкликна другата и придружи възклицанието с презрителен поглед. — Коя дама?
— Мис Мейли — каза Нанси.
Младата жена, която по това време вече бе забелязала външния й вид, отвърна само с поглед, пропит с добродетелно презрение, и повика един прислужник да й отговори. Нанси му повтори молбата си.
— Кое име да кажа? — запита прислужникът.
— Няма смисъл да казвате никакво име — отвърна Нанси.
— Нито работата? — попита човекът.
— Не, нито нея — каза девойката. — Трябва да се видя с госпожицата.
— Хайде! — каза човекът, като я буташе към вратата. — Да ги нямаме такива. Махай се оттук.
— Само насила ще ме изнесете от това място! — каза буйно девойката. — А мога и така да се държа, че даже двамина няма да сте в състояние да се справите с мене. Няма ли тук някой — каза тя, оглеждайки се, наоколо който да предаде едно простичко съобщение от такава клетница като мене?
Молбата й оказа своето въздействие върху добродушния на вид готвач, който заедно с други няколко слуги беше наблюдавал тази сцена, и сега пристъпи напред, за да се намеси.
— Доложи за нея, Джо, хайде — каза той.
— Има ли смисъл? — отвърна прислужникът. — Нима мислиш, че младата госпожица ще се съгласи да се срещне с такава като нея?
Този намек за съмнителната репутация на Нанси събуди целомъдрено възмущение в гърдите на четирите камериерки, които забелязаха твърде троснато, че такова същество е срам за техния пол, и енергично препоръчаха да я изхвърлят в канавката без всякакво съжаление.
— Правете с мене, каквото желаете — каза Нанси, обръщайки се отново към мъжете, — обаче най-напред сторете това, което искам от вас, а аз искам да й предадете нещо, за бога.
Добродушният готвач прибави и своето ходатайство, в резултат, на което прислужникът се зае за предаде съобщението.
— Какво да й кажа? — запита той с единия крак на стълбата.
— Една млада жена много желае да говори с мис Мейли насаме — каза Нанси — и когато госпожицата чуе само първата дума, която ще й кажа, тя веднага ще разбере дали трябва да ме изслуша, или да ме изпъди като натрапница.
— Я гледай — каза човекът, — много си се засилила!
— Ти по-добре предай това съобщение и ми донеси отговора й — каза настойчиво девойката.
Прислужникът изтича нагоре по стълбата. Нанси остана долу, бледа и задъхана, като слушаше с разтреперани устни изпълнените с презрение думи, които целомъдрените камериерки си разменяха твърде високо. Възмущението им се усили още повече, когато прислужникът се завърна и съобщи на девойката да се качи горе.
— В този свят няма смисъл да бъдеш честен — каза първата камериерка.
— Безочието печели повече от добродетелта — заяви втората.
Третата само се задоволи да прибави в недоумение: „На какво са способни жените!“. Четвъртата се присъедини към първата и каза: „Срам!“ — с това репликите на четирите диани се приключиха.
Не обръщайки внимание на всичко това, тъй като съзнанието й бе изпълнено с по-важни неща, Нанси последва прислужника с разтреперани крайници и влезе в една малка чакалня, осветена от една лампа на тавана. Тук той я остави и се оттегли.
Глава XL
Един странен разговор, който се явява като последица на предишната глава
Девойката бе пропиляла живота си из улиците и в най-шумните вертепи и дупки на Лондон, обаче в нея все още бе останало нещо от присъщата на женската природа порядъчност. Когато чу леките стъпки, приближаващи до вратата, намираща се срещу тази, от която бе влязла, и си помисли за резкия контраст, който би представлявало спрямо нея след малко съществото, което щеше да влезе в стаята, тя почувствува болезнено собствения си дълбок срам и така се сви, сякаш едва можеше да понесе присъствието на тази, с която бе поискала да се срещне…
С тези нейни чувства се бореше гордостта й — порок, присъщ както на най-низките и пропаднали същества, така и на най-високопоставените и самоуверените. Клетата сподвижничка на крадци и грубияни, унизената обитателка на мръсни свърталища, приятелката на измета от затворите и каторгите, която живее под сянката на бесилката — дори това пропаднало същество се почувствува твърде гордо, за да издаде слабия лъч женствено чувство, което считаше за слабост, но което единствено я свързваше с тази човешка природа, от чиито следи тежкият й живот бе затрил толкова много още през нейното детство.
Тя вдигна очи дотолкова, доколкото това й позволи да види, че изправената пред нея фигура бе дребничка и прелестна девойка. Сетне ги сведе към земята, тръсна глава с престорено нехайство и каза: