— Много е трудно да се опита човек да ви види, госпожице. Ако се бях обидила и си бях отишла, както мнозина биха сторили, един ден щяхте да съжалявате, а и щяхте да имате добро основание за това.
— Много съжалявам, ако някой се е държал грубо с вас — отвърна Роза. — Не мислете за това. Кажете ми защо сте искали да ме видите. Аз съм лицето, което търсите.
Любезният тон на този отговор, сладостният глас, учтивото държане, пълната липса на всякаква надменност и неудоволствие напълно изненадаха девойката и тя се обля в сълзи.
— 0, госпожице, госпожице — възкликна тя, като притискаше развълнувано ръце към лицето си, — ако имаше повече като вас, щеше да има и по-малко като мене — да, по-малко!
— Седнете — настойчиво каза Роза. — Ако се намирате в нищета или пък ви е сполетяло някакво нещастие, аз ще бъда доволна да ви помогна, стига да мога — ще го сторя, действително. Седнете.
— Нека стоя права, госпожице — каза девойката, като продължаваше да плаче, — и не ми говорете така любезно, преди да сте ме опознали по-добре. Късно е вече. Тази — тази врата затворена ли е?
— Да — отвърна Роза, отдръпвайки се няколко стъпки, сякаш за да могат по-лесно да й се притекат на помощ, ако стане нужда. — Защо?
— Защото — каза девойката — сега ще сложа живота си и този на други хора във вашите ръце. Аз съм жената, която отвлече малкия Оливър при стария Феджин вечерта, когато той излезе от онази къща в Пентонвил.
— Вие! — възкликна Роза Мейли.
— Аз, госпожице! — отвърна девойката. — Аз съм безчестното същество, за което сте чували, че живее между крадци. Откакто си спомням лондонските улици, не съм познала по-добър живот, нито по-любезни думи от тези, които съм чула от тях, така че господ да ми е на помощ. Не се страхувайте открито да се отдръпнете от мене, госпожице. Аз съм по-млада, отколкото мислите, като ме гледате, но съм свикнала с това! И най-бедните жени се извръщат настрани, когато се движа по многолюдните улици.
— Какви страшни неща разправяте! — каза Роза и неволно се отдръпна от непознатата си събеседничка.
— Коленичете и благодарете на бога, скъпа госпожице — извика девойката, — че сте имали приятели, които да ви пазят и се грижат за вас през време на детството ви, че никога не сте живели сред студ и глад, сред крамоли и пиянство и — и нещо по-лошо от всичко, — както съм живяла аз още от малка. Улицата и канавката са били люлката ми, както ще бъдат и смъртното ми легло.
— Така ми е жал за вас! — каза Роза със съкрушен глас. — Сърцето ме боли, като ви слушам!
— Господ да ви благослови за добрината ви! — възкликна девойката. — Ако знаете какво представлявам понякога, вие наистина ще ме съжалите. Но аз избягах от тези, които положително биха ме убили, ако се научат, че съм идвала тук, за да ви кажа това, което дочух. Познавате ли някой човек на име Мънкс.
— Не — каза Роза.
— Той ви познава — каза девойката — и знае, че се намирате тук, тъй като от него чух името на този хотел и разбрах, че сте отседнали в него.
— Никога не съм чувала това име — каза Роза.
— Тогава значи между нас минава под друго име — отвърна девойката, — което и по-рано ми бе идвало наум. Преди известно време и скоро след като пропъхнаха Оливър във вашата къща, през нощта на обира, подозирайки този човек, аз подслушах един разговор между него и Феджин в тъмното. От това, което чух, разбрах, че Мънкс — човека, за когото ви попитах, знаете…
— Да — каза Роза, — разбирам.
— … че Мънкс — продължи девойката — видял случайно Оливър с две от нашите момчета в същия ден, когато го загубихме първия път, и веднага разбрал, че той е момчето, което търсел, макар и да не ми стана ясно защо. Уговориха с Феджин, че ако Оливър се върне, евреинът ще получи известна сума, а после Мънкс ще му даде и повече, ако той направи от него крадец — нещо, което Мънкс желаеше заради постигането на някаква своя цел.
— За каква цел? — попита Роза.
— Той забеляза сянката ми на стената, като подслушвах, с надежда да доловя разговора им — каза девойката — и малцина освен мене биха могли да избягат навреме, преди да са ги хванали. Но аз го сторих и след това, до снощи не го видях нито веднъж.
— И тогава какво се случи?
— Ще ви кажа, госпожице. Снощи той отново дойде. Отново се качиха горе и като се загънах така, че сянката ми да не може да ме издаде, отново подслушвах на вратата. Първите думи, които чух Мънкс да казва, бяха: „Значи едничките доказателства за идентичността на момчето лежат на дъното на реката, а вещицата, която ги получила от майката, гние в гроба си“. Сетне той и Мънкс се разсмяха и заприказваха за успеха му в тази работа, а Мънкс продължи да говори за момчето, разбеснял се страшно, и каза, че макар и сега парите на малкия дявол да са благополучно негови, той би желал да ги придобие по друг начин. Такова удоволствие би било, каза той, да опровергае хвалбите в завещанието на баща му, като го разкара из всички затвори на града, а сетне стане така, че да го обесят за някое тежко престъпление, което Феджин лесно би могъл да нареди, след като преди това извлече добра печалба от тази работа.