— Не зная какво е — отвърна девойката. — Зная само, че е така, и не само с мене, а и със стотици други пропаднали негодници като мене. Трябва да се върна. Божия мъст ли е това за стореното от мене зло, не зная, но самите страдания и побоища сякаш ме свързват с него. И аз съм уверена, че в края на краищата ще умра от неговата ръка.
— Какво трябва да сторя? — каза Роза. — Не бива да ви пусна да си вървите така.
— Не, госпожице, вие трябва да ме пуснете и зная, че ще го сторите — каза девойката, като стана. — Вие няма да ми попречите да си отида, тъй като се доверих на добротата ви и не ви принудих нищо да ми обещавате, както бих могла да сторя.
— Тогава каква полза от вашето съобщение? — каза Роза. — Тази тайна трябва да се разследва, иначе как би се помогнало на Оливър, за когото така много сте загрижена?
— Между вашите познати навярно има някой добър господин, на когото бихте могли да кажете всичко това под тайна и той ще ви посъветва какво да правите — каза девойката.
— Но къде бих могла отново да ви намеря, когато стане нужда? — попита Роза. — Не искам да зная къде живеят тези ужасни хора, а само къде бих могла да ви срещна в някой определен ден.
— Ще ми обещаете ли да пазите добре тайната ми и да дойдете сама или с едничкия друг човек, на когото ще я доверите; ще ми обещаете ли, че няма да бъда проследявана и наблюдавана? — запита девойката.
— Обещавам ви най-тържествено — отвърна Роза.
— Всяка неделя вечер, от единадесет часа, докато часовникът удари дванадесет — започна девойката, без да се колебае, — аз ще се разхождам по Лондонския мост, ако съм жива.
— Постойте още един миг — помоли я Роза, когато девойката се запъти бързо към вратата. — Помислете си още веднъж за положението, в което се намирате, и за възможността, която се явява да избягате от него. Аз съм ви длъжна — не само за това, че доброволно ми донесохте тези сведения, но и заради обстоятелството, че сте жена, почти безвъзвратно погинала. Ще се върнете ли при тази сган от разбойници и при онзи човек, когато само една дума може да ви спаси? Какво толкова ви привлича и ви кара да се държите така здраво за порока и злото! О, няма ли някоя струна в сърцето ви, която да мога да докосна! Нищо ли не е останало, към което да се позова срещу това ужасно заслепение?
— Когато такива млади и красиви госпожици като вас дадат някому сърцето си — твърдо отговори девойката, — любовта може да ги завлече, където й е угодно — дори и такива като вас, които имате дом, приятели, други обожатели, всичко. Но когато жени като мене, които нямаме никакъв сигурен покрив освен капака на ковчега и никакъв приятел при болест и смърт освен болничната сестра, отдадат развратените си сърца на някой мъж и го оставят да запълни мястото, което е стояло празно през целия им клет живот, кой може да се надява да се изцери? Жалете ни, госпожице, жалете ни за това, че ни е останало само едно женско чувство, което по зла участ ни носи не гордост и утеха, а само нови грубости и страдания.
— Нали ще приемете от мене малко пари — каза Роза след кратко мълчание, — които ще ви дадат възможност да преживеете честно — поне докато пак се срещнем?
— Нито стотинка — заяви девойката и махна с ръка.
— Не затваряйте сърцето си срещу всичките ми усилия да ви помогна — каза Роза, пристъпвайки ласкаво напред. — Аз наистина искам да ви услужа.
— Вие най-добре ще ми услужите, госпожице — каза девойката, кършейки ръце, — ако бихте могли веднага да вземете живота ми, защото мисълта какво представлявам никога не ми е докарвала толкова болка, колкото тази вечер, и за мене ще бъде така добре да не умра в ада, сред който съм живяла. Да ви благослови бог, добра госпожице и нека той ви изпрати толкова щастие, колкото позор аз съм си навлякла!
С тези думи и със силни ридания нещастното същество си тръгна, а Роза Мейли, угнетена от това странно свиждане, прилично по-скоро на шеметен сън, отколкото на истинска случка, се отпусна на един стол и се опита да събере блуждаещите си мисли.
Глава XLI
Нови открития. Изненадите, подобно на нещастията, рядко идват сами
Положението й наистина беше необикновено тежко и трудно. От една страна, изгаряше от желание да проникне в мистерията, с която бе обвита Оливъровата история, а от друга — не можеше да не пази свято тайната, разкрита й от клетата жена, с която току-що бе разговаряла и която й се бе доверила като на младо и невинно момиче. Думите и държанието й бяха трогнали сърцето на Роза Мейли. Към любовта й към малкия й възпитаник се прибавяше и горещото й желание, също тъй силно и искрено, да върне низвергнатата девойка към разкаяние и надежда.