— Ах, боже мой — каза господинът с тъмнозеления фрак, ставайки бързо, с голяма любезност, — извинете ме, млада госпожице помислих, че е някоя досадна личност, която моля ви, да ме извините. Седнете, моля.
— Нали вие сте мистър Браунлоу — каза Роза, поглеждайки от другия господин към този, който бе заговорил.
— Да, така се наричам — каза старият джентълмен. — Това е моят приятел, мистър Гримуиг. Гримуиг, бъдете така добър да ни оставите за няколко минути.
— Смятам — намеси се мис Мейли, — че засега няма защо да безпокоя господина да си отива. Ако не се лъжа, той е запознат с работата, за която искам да говоря с вас.
Мистър Браунлоу наклони напред глава. Мистър Гримуиг, който се бе поклонил важно и бе станал от стола си, сега се поклони още по-важно и отново седна на мястото си.
— Не се съмнявам, че много ще ви изненадам — каза Роза, обладана от напълно понятно смущение, — но вие веднъж сте се отнесли много великодушно и благородно към един скъп мой приятел и аз съм уверена, че ще се заинтересувате отново да чуете нещо за него.
— Наистина ли! — възкликна мистър Браунлоу.
— Вие сте го познавали под името Оливър Туист — каза Роза.
Тя току-що бе изрекла тези думи, когато мистър Гримуиг, преструвайки се, че се е зачел в една голяма книга на масата до него, прекатури шумно последната и като падна назад в стола си, той изпъди от лицето си всички други изражения освен едно на безгранично изумление и отправи напред продължителен и безсмислен поглед. Сетне като че ли засрамен, че е проявил толкова много чувство, той изведнъж прие предишната си поза и като се загледа право пред себе си, подсвирна дълго и дълбоко и най-сетне завърши свиркането по такъв начин, сякаш то отзвуча не във въздуха, а в най-вътрешната част на стомаха му.
Мистър Браунлоу бе удивен не по-малко, макар и да не изрази учудването си по същия ексцентричен начин. Той притегли стола си по-близо до този на мис Мейли и каза:
— Драга млада госпожице, бъдете така добра да не говорите за това великодушие и благородство, които споменахте и за които никой друг нищо не знае. Ако имате възможност да представите някое доказателство, годно да промени неблагоприятното мнение, което по-рано бях принуден да си съставя за това клето дете, в името на бога, споделете го с мене.
— Лошо момче! Ще си изям главата, ако не е лошо момче — изръмжа мистър Гримуиг, произнасяйки думите си по някакъв особен начин през стомаха си, без да помръдне нито един мускул на лицето си.
— Това момче притежава благороден характер и добро сърце — каза Роза и поруменя, — и онази сила, която е счела за необходимо да му отреди изпитания не за годините му, е внедрила в гърдите му такива чувства и такава преданост, които биха направили чест на мнозина, шест пъти по-възрастни от него:
— Аз съм само на шестдесет и една година — каза мистър Гримуиг със същото сковано лице. — И стига дяволът да не е объркал работата, ако Оливър не е най-малко на дванадесет години, не разбирам кого можете да имате предвид с тази забележка.
— Не обръщайте внимание на приятеля ми — каза мистър Браунлоу, — той всъщност не иска да каже това, което говори.
— Ами, нищо подобно, иска — изръмжа мистър Гримуиг.
— Разбира се, че не иска — каза мистър Браунлоу, който явно бе взел да се сърди при тези думи.
— Ще си изям главата, ако не иска — изръмжа мистър Гримуиг.
— Тогава, ако е така, той заслужава да му я отсекат — каза мистър Браунлоу.
— Много бих желал да видя кой би се наел с това — отвърна мистър Гримуиг, като потропваше с бастуна си на пода.
Като стигнаха дотук, двамата стари господа смръкнаха енфие на няколко пъти и сетне си подадоха ръка според неизменния си обичай.
— А сега, мис Мейли — подхвана мистър Браунлоу. — нека се върнем към въпроса, който така вълнува доброто ви сърце. Ще ми съобщите ли, моля, новините, които имате, за това клето дете? Позволете ми предварително да ви кажа, че съм изчерпал всички начини, които са по силите ми, за да го открия. След като напуснах страната, първото ми впечатление, че той се бе отнесъл натрапнически с мене и е бил убеден от бившите си другари да ме ограби, се разколеба твърде много.
Роза, която бе имала време да събере мислите си, веднага разправи с няколко простички думи всичко, което бе сполетяло Оливър, след като бе напуснал къщата на мистър Браунлоу. Тя обаче скри казаното й от Нанси с намерение да го съобщи на мистър Браунлоу насаме. В заключение тя ги увери, че в последните няколко месеца едничката му мъка е била тази, че не е могъл да види своя бивш благодетел и приятел.