Выбрать главу

— Боже мой! — възкликна мистър Бъмбл, като се спря и хвърли на детето поглед, изпълнен с голяма злоба. — Боже мой! От всички най-неблагодарни и зле възпитани момчета, които съм срещал, Оливър, ти си най …

— Не, не, сър, не — простена Оливър, като се прилепи до ръката, която държеше добре познатия бастун. — Не, сър, не, аз наистина ще бъда добър, наистина, наистина ще бъда, господине! Аз съм много малко момче, сър, и тъй… тъй…

— Тъй, какво? — запита мистър Бъмбл с учудване.

— Тъй самотно, сър! Тъй много самотно! — заплака детето. — Всички ме мразят! О, сър, много ви се моля, не ми се сърдете. — И детето — заудря с ръка гърдите си, като погледна клисаря със сълзи, изразяващи истинско страдание.

В продължение на няколко секунди мистър Бъмбл наблюдаваше не без учудване жалката и безпомощна фигурка на детето. После се изкашля дрезгаво три или четири пъти и като промърмори нещо за „тази проклета кашлица“, каза на Оливър да си изтрие очите и да бъде добро момче. След това отново го хвана за ръка и продължи да върви мълчешком.

Погребалният деятел, който току-що беше спуснал кепенците на дюкяна, записваше нещо в тефтера си под светлината на напълно подходяща за гробар свещ. Мистър Бъмбл влезе.

— Аха! — каза погребалният деятел, като вдигна очи от тефтера си и се спря на средата на една дума. — Вие ли сте, Бъмбл?

— Кой друг може да бъде, мистър Саурбъри — отвърна клисарят. — Ето, доведох ви момчето. — Оливър се поклони.

— О! Това ли е момчето? — запита погребалният разпоредител, като вдигна свещта над главата си, за да види по-добре Оливър.

— Мисис Саурбъри, ще бъдеш ли така добра да дойдеш за минутка при нас, мила?

Мисис Саурбъри излезе от малката стаичка зад дюкяна. Тя беше ниска, слаба, съсухрена жена, с лукаво изражение.

— Мила моя — каза мистър Саурбъри почтително, — това е момчето от приюта, за което ти бях казал. — Оливър отново се поклони.

— Боже мой — каза жената, — та то е много дребно.

— Да, вярно, че е дребничък — отвърна мистър Бъмбл, като погледна Оливър по такъв начин, сякаш той беше виновен, че не е пораснал повече. — Вярно, че е дребничък, не мога да отрека това. Но той ще порасне, мисис Саурбъри, ще порасне.

— А, не се и съмнявам в това — отвърна жената. — Нашето ядене и пиене ще го угои. Винаги съм поддържала, че от приютските деца не може да се пести, тъй като за тях се изразходва повече, отколкото струват. Впрочем мъжете все мислят, че знаят повече от нас.

— Хайде! Слез долу, слабаче! — С тези думи жената на погребалния разпоредител отвори страничната врата и бутна Оливър по стръмната стълба, която водеше към една тъмна и влажна каменна килийка. Последната образуваше преддверието на зимника, в който държаха въглищата, и се наричаше „кухня“. Там седеше размъкнато момиче с подпетени обувки и износени сиви вълнени чорапи.

— Ей, Шарлота — каза мисис Саурбъри, която беше последвала Оливър, — дай на това момче от студените остатъци, които бяха приготвени за Трип. Той не си е идвал в къщи от сутринта, така че ще мине и без тях. Както изглежда, момчето не е твърде деликатно, та ще може да ги изяде. Нали, момче? — Оливър, чиито очи светнаха, като чу да се говори за ядене, трепереше от желание да се нахрани. Той потвърди веднага мнението на мисис Саурбъри, след което пред него сложиха паница с остатъци.

Бих желал някой добре нахранен философ, чието ядене и пиене се преобръща на жлъчка в стомаха му, чиято кръв е ледена и чието сърце е от камък, да би могъл да види как Оливър Туист се нахвърли на вкусните мръвки, които кучето бе изоставило. Бих желал той да бъде свидетел на страшната лакомия, с която Оливър разкъсваше парчетата, подтикван от жесток глад. Има само едно нещо, което бих желал повече от това — да видя този философ да яде от подобна гозба със същата охота.

— Е, добре — каза жената, когато Оливър свърши вечерята, която тя бе наблюдавала с мълчалив ужас и със страшни предчувствия за бъдещия му апетит. — Свърши ли?

Тъй като в паницата не бе останало нищо, Оливър отговори утвърдително.

— Тогава ела с мене — каза мисис Саурбъри, като взе мръсната и опушена лампа и го поведе по стълбата. — Леглото ти е под този тезгях. Предполагам, че няма да имаш нищо против да спиш между ковчезите. Но даже и да не ти хареса там, ще трябва да се помириш, тъй като друго място за спане няма. Хайде, не ме карай да стоя тук цяла нощ!