— Слава богу! — възкликна старият джентълмен. — За мене това е голямо щастие, много голямо щастие. Но вие не ми казахте къде е той сега, мис Мейли. Простете ми, че се осмелявам да ви упрекна, но … защо не го доведохте със себе си?
— Той чака във файтона при вратата — отвърна Роза.
— При тази врата! — извика старият джентълмен. С тези думи той изскочи бързо от стаята, слезе надолу по стълбата и се втурна към файтона, без да каже нещо друго.
Когато вратата на стаята се затвори зад него, мистър Гримуиг вдигна глава и като приспособи единия заден крак на стола си на ос, описа три окръжности с помощта на бастуна си и на масата, като през всичкото време продължаваше да седи на него. След като свърши това упражнение, той стана и започна да се разхожда из стаята, накуцвайки, като я преброди надлъж и нашир най-малко дванадесет пъти. Сетне спря изведнъж пред Роза и я целуна без никакво предупреждение.
— Шт! — каза той, когато младата жена се изправи по-уплашена от това необикновено действие. — Не се бойте. Аз съм достатъчно стар да ви бъда дядо. Вие сте чудесно момиче. Харесвам ви. Ето ги!
И наистина, когато с едно ловко движение той се хвърли на предишното си място, мистър Браунлоу се завърна, придружен от Оливър, когото мистър Гримуиг посрещна много радушно. И ако тази щастлива минута бе едничката отплата за всичките й грижи и безпокойства, Роза Мейли пак би била добре възнаградена.
— Има и друг някой, когото не трябва да забравяме — каза мистър Браунлоу, дръпвайки звънеца. — Пратете тук мисис Бедуин, моля.
Старата икономка тозчас се озова на повикването и като направи реверанс на прага, зачака да й поръчат нещо.
— Та вие ставате все по-късогледа всеки ден, Бедуин — каза мистър Браунлоу, леко раздразнен.
— Ех, да, така си е, сър — отвърна старата жена. — Очите на хората на моята възраст не стават по-остри с течение на времето, сър.
— И аз бих могъл да ви кажа същото — съгласи се мистър Браунлоу. — А сега, сложете си очилата и вижте дали можете да откриете защо съм ви повикал.
Старата жена взе да бърка из джобовете си, за да търси очилата. Но Оливъровото търпение не можеше да устои на това ново изпитание. Отстъпвайки пред първия си порив, той се хвърли в обятията й.
— Господи помилуй! — възкликна старата жена. — Та това е моето невинно момченце!
— Милата ми стара бавачка! — извкка Оливър.
— Аз знаех, че той ще се върне, знаех си го — каза старата жена, като не го изпускаше от ръцете си. — Колко добре изглежда и как отново е облечен като благородник! Къде беше през тези дълги, дълги месеци? Божичко, същото сладко личице, но не така бледо; същите мили очи, но не така тъжни. Аз не ги бях забравила, нито пък кротката му усмивка. Виждах ги всеки ден наред с тези на собствените ми скъпи дечица, умрели още докато бях весело, младо създание. — Като нареждаше така, тя ту се отдръпваше настрани от Оливър, за да види колко е пораснал, ту отново го прегръщаше и с обич прекарваше пръсти през косата му. Едновременно с това добрата душица плачеше и се смееше на шията му.
Като ги остави двама с Оливър да си споделят преживяното, мистър Браунлоу покани младата девойка в друга стая и там тя му разправи подробно за срещата си с Нанси, което събуди у него немалко изумление и недоумение. Роза му съобщи така по какви съображения не се е доверила веднага на приятеля си мистър Лосбърн. Старият джентълмен намери, че е действала разумно, и с готовност се нае да разговаря сериозно със самия доктор. За да има възможност да изпълни по-скоро това свое намерение, наредиха той да отиде в хотела в осем часа същата вечер, а междувременно Роза да съобщи предпазливо на мисис Мейли за случилото се. Като обсъдиха тези предварителни мерки, Роза и Оливър се върнаха в къщи.
Роза съвсем не бе надценила степента на гнева на добрия доктор. Тя едва му бе разправила Нансината история, когато той изригна цял поток от заплахи и проклятия, заплаши, че ще я направи първата жертва на хитростта на господата Бледърс и Дъф, и дори си сложи шапката, с намерение да тръгне да търси помощта на тези достойни особи. И безсъмнено при първия изблик на гнева си той би изпълнил това свое намерение, без нито за миг да размисли върху последиците, ако не бе възпрян отчасти от съответната на неговата буйност от страна на мистър Браунлоу, който също притежаваше горещ нрав, и отчасти от представените пред него доводи и съображения, годни да отклонят от тази прибързана постъпка.
— Тогава какво, по дяволите, да се прави? — запита нетърпеливият доктор, когато двамата господа се присъединиха към дамите. — Благодарност ли трябва да гласуваме на тези вагабонти от мъжки и женски пол и не трябва ли да ги помолим да приемат по сто лири всеки, като малък израз на нашето уважение и като скромна отплата за добрината им към Оливър?