— Не точно това — възрази мистър Браунолу, като се смееше, — но трябва да действуваме внимателно и много предпазливо.
— Внимателно и предпазливо! — възкликна докторът. — Всички до един ще ги изпратя в…
— Няма значение къде — прекъсна го мистър Браунлоу. — Но размислете дали ако ги пратим където и да било, ние ще постигнем поставената си цел.
— Каква цел? — запита докторът.
— Просто да открием Оливъровия произход и му възвърнем наследството, от което, ако тази история е вярна, той е бил измамнически лишен.
— Ах! — въздъхна мистър Лосбърн, като си вееше с носната си кърпичка. — Почти бях забравил това.
— Виждате ли — продължи мистър Браунлоу, — даже и да оставим настрана тази клета девойка и да предположим, че можем да изправим тези нехранимайковци на подсъдимата скамейка, без да й навредим нещо, какво ще спечелим с това?
— По всяка вероятност най-малкото ще обесим неколцина от тях — каза докторът, — а останалите ще тикнем в затвора.
— Много добре — отвърна мистър Браунлоу, като се усмихваше, — не се съмнявам, че рано или късно, те сами ще си докарат това до главата и ако сега се намесим да го направим преждевременно, струва ми се, че по този начин ще извършим истинска Дочкихотовщина напълно в противовес с нашия интерес — или най-малко с Оливъровия, което е едно и също.
— Как? — запита докторът.
— Ето как: съвършено ясно е, че ще бъде крайно трудно да стигнем до дъното на тази мистерия, освен, ако успеем да поставим онзи човек, Мънкс, на колене. Това може да бъде сторено само с хитрост и когато не е заобиколен от онези хора. Ако той бъде заловен, ние нямаме никакви доказателства срещу него. Доколкото знаем или поне доколкото обстоятелствата сочат това, той не е намесен в нито един от обирите на тази шайка. Ако не бъде освободен от отговорност, няма никаква вероятност той да получи някакво друго наказание, освен да го затворят за мошеничество и скитничество и, разбира се, оттам нататък за нашата работа той ще бъде глух, ням, сляп и идиот.
— Тогава — каза с жар докторът — аз отново ви питам: смятате ли за разумно да считаме това обещание към девойката задължително, макар и то да е направено с най-добри и най-благородни намерения, обаче…
— Нека не разискваме този въпрос, скъпа госпожице — каза мистър Браунлоу, като прекъсна Роза, която се готвеше да заговори. — Обещанието ще бъде спазено. Не мисля, че то ще попречи по някакъв начин на работата ни. Но преди да решим каква точно да бъде насоката на действията ни, ще се наложи да се видим с девойката. Трябва да установим от нея дали ще ни покаже този Мънкс, като й обясним, че ние ще се занимаем с него, а не съдът; или пък, ако не иска да стори това, или не може да го стори, да ни опише свърталищата му и външния му вид, така че да сме в състояние да го разпознаем. Не можем да я видим до следната неделя вечер; сега е вторник. Бих предложил междувременно да не предприемаме нищо и да пазим всичко в тайна, дори и от самия Оливър.
Макар и мистър Лосбърн да прие с немалко кисели гримаси предложението да се забави работата с цели пет дни, той бе принуден да признае, че в момента не му идва наум никакво по-сполучливо разрешение на въпроса. И понеже както мисис Мейли, така и Роза решително взеха страната на мистър Браунлоу, предложението му бе прието с единодушие.
— Бих желал — каза той — да се обърна за съдействие към моя приятел Гримуиг. Той е малко особен, но има проницателен ум и може да ни окаже съществена помощ. Трябва да ви кажа, че той има юридическо образование, обаче се отказа от юридическата си дейност с отвращение, тъй като в продължение на двадесет години му бе възложено само едно дело, а дали това може да му служи за препоръка, или не, вие сами трябва да решите.
— Нямам нищо против да се обърнете към вашия приятел, при условие че и аз ще се обърна към моя — каза докторът.
— Трябва да поставим това на гласуване — отвърна мистър Браунлоу. — Кой е приятелят ви?
— Той е син на тази дама и много стар приятел на младата госпожица — каза докторът, като посочи към мисис Мейли и хвърли изразителен поглед към племенницата й.
Роза поруменя силно, но не направи никакво гласно възражение на това предложение (може би чувствуваше, че представлява безнадеждно малцинство); така че Хари Мейли и мистър Гримуиг бяха надлежно причислени към образувалия се комитет.
— Ще останем в града, разбира се, докато съществува и най-малката надежда да проведем устно това размишление — заяви мисис Мейли. — Не ще пожаля нито усилия, нито средства за постигането на тази цел, която всички взехме така присърце. Ще бъда доволна да остана тук даже и дванадесет месеца, стига само да ме уверите, че все още има някаква надежда.