— Прекрасно! — възкликна мистър Браунлоу. — И тъй, като съдя по лицата ви, че сте наклонни да ме запитате как е станало това, че не съм в състояние да проверя Оливъровия разказ, и защо напуснах страната тъй внезапно, нека се условим да не ми задавате никакви въпроси, докато реша, че е дошло време да предотвратя всякакви въпроси, като сам ви разправя историята си. Вярвайте ми, имам основание да ви моля за това, тъй като иначе бих могъл да събудя надежди, които може никога да не се осъществят, а само да увеличат трудностите и разочарованията, които и без това досега не са малко. Хайде! Съобщиха, че вечерята е готова, и малкият Оливър, който е самичък в съседната стая, сигурно вече е взел да си мисли, че компанията му ни е омръзнала и устройваме някакъв заговор как да се отървем от него.
С тези думи старият джентълмен предложи ръка на мисис Мейли и я поведе към столовата. Мистър Лосбърн, взел подръка Роза, ги последва, така че заседанието са закри.
Глава XLII
Един стар Оливъров познайник, проявяващ явни проблясъци на гениалност, става обществен деец в столицата
Същата вечер, когато Нанси приспа Сайкс и забърза към хотела на Роза Мейли, за да изпълни мисията, която сама си бе възложила, по големия северен път към Лондон се приближаваха двама души, на които е уместно да се отдели малко внимание в този разказ.
Те бяха мъж и жена, или по-добре би било да ги опишем като същества от мъжки и женски пол, понеже първият ое един от тези дългоръки, кривоноги, тътрещи се костеливи хора, чиято възраст е трудно да се определи — тъй като, когато са момчета, те изглеждат като недорасли мъже, а когато са почти мъже, приличат на престарели момчета. Жената беше млада, но едра и яка, каквато наистина би трябвало да бъде, за да може да носи тежкия вързоп, привързан на гърба й. Спътникът й не бе натоварен с много багаж. От бастуна, който бе нарамил, се люлееше завързан с канап пакет, обвит в обикновена носна кърпа, който очевидно беше твърде лек. Това обстоятелство, прибавено към дължината на нозете му, които имаха необикновени размери, му даваше възможност спокойно да върви на около половин дузина крачки пред спътницата си, да й кима от време на време нетърпеливо с глава, сякаш я укоряваше за мудността й, и да я подканва да прояви по-голямо усърдие.
Те се тътреха така по прашния път, като обръщаха малко внимание на околната среда, освен когато трябваше да отстъпят настрани, за да дадат път на пощенските коли, излитащи от града. Когато минаха през Хайгейтската арка, вървящият напред пътник се спря и извика нетърпеливо спътничката си:
— Хайде, не можеш ли да побързаш? Каква мързеливка си ти, Шарлота.
— Товарът е доста тежичък, уверявам те — каза женското същество, настигайки го почти задъхана от умора.
— Тежък! Какви ми ги разправяш? А за какво си създадена? — възрази мъжкото същество, като преместваше, докато говореше, своя собствен товар върху другото си рамо. — Я виж, пак ли ще почиваш! Изкарваш човека от всякакво търпение!
— Още много ли е далеч? — попита жената, като се облегна на един насип и вдигна глава, докато потта се струеше по лицето й.
— Доста! Я погледни! — каза дългоногият пътник, като сочеше пред себе си. — Онова там са светлините на Лондон.
— Дотам има най-малко две мили — каза отчаяно жената.
— Няма значение дали са две, или двадесет — каза Ной Клейпоул, тъй като пътникът беше той, — я ставай и тръгвай, защото иначе ще те ритна. Да знаеш, че съм те предупредил.
Понеже червеният му нос се зачерви още повече от обзелия го яд и той пресече шосето, докато говореше, сякаш напълно готов да приведе заплахата си в изпълнение, жената стана, без да каже друго, и се затътра редом с него.
— Къде възнамеряваш да отседнем за през нощта, Ной? — запита тя, след като бяха извървели няколкостотин ярда.
— Откъде ли пък бих могъл да зная? — отвърна Ной, чието настроение се бе влошило доста от вървенето.
— Надявам се, че ще е някъде наблизо — каза Шарлота.
— Не, няма да е близо — заяви мистър Клейпоул. — Да! Няма да е близо, така че не мисли по този въпрос.
— Защо не?
— Когато ти кажа, че не възнамерявам да направя нещо, това е достатъчно, така че без „защо“ и „за какво“ — отвърна мистър Клейпоул с достойнство.