Без да се бави повече, Оливър смирено последва новата си господарка.
Глава V
Оливър намира нови другари, той отива на погребение за първи път и си съставя неблагоприятно мнение за занаята на господаря си
След като оставиха Оливър самичък в дюкяна на погребалния разпоредител, той сложи лампата на една скамейка и се заоглежда плахо наоколо си с чувство на страхопочитание и уплаха, което мнозина хора, доста по-възрастни от него, много лесно биха разбрали. Един недовършен ковчег, поставен на черни подпорки в средата на дюкяна, изглеждаше така печален и зловещ, че студени тръпки го побиваха винаги когато очите му се отправяха по посока на този мрачен предмет, и той почти очакваше да види как някаква страшна фигура бавно надига от него глава и го кара да подлудява от ужас. Край стената бяха поставени в правилна редица няколко брястови дъски, изрязани в същата форма. В неясната светлина те приличаха на призраци с високи рамене и с ръце, пъхнати в джобовете на бричовете си. Капаци на ковчези, брястови трески, гвоздеи с лъскави главички и парчета черен плат лежаха разпръснати по пода. Стената зад тезгяха беще украсена с много живо нарисувана картина, представляваща двама оплаквачи с корави яки, застанали пред някаква голяма врата да чакат погребална колесница, която се приближава от далечината, карана от четири черни жребци. В дюкяна беше топло и задушно. Цялата атмосфера беше проникната от миризмата на ковчези. Отворът под тезгяха, където беше хвърлен вълненият му дюшек, изглеждаше също като гроб.
Но това не бяха едничките мрачни чувства, които потискаха Оливър. Той беше самичък на чуждо място, а ние всички знаем колко смразени и самотни се чувствуват дори и най-храбрите от нас, ако се случи да попаднат в подобна обстановка. Момчето нямаше приятели, които да обича илн да го обичат. В сърцето му нямаше съжаление, порбдено от раздяла с близък човек; никакъв спомен за любимо същество не измъчваше душата му и все пак сърцето му се свиваше болезнено. И докато се промъкваше в тясното си легло, той горещо желаеше то да бъде ковчегът му, да заспи кротко и завинаги в черковния двор, високата трева да се люлее нежно над главата му, а дълбокият звън на черковната камбана да го успокоява в съня му.
Сутринта Оливър се събуди от силен ритник върху външната страна на дюкянската врата. Преди още да успее да се измъкне от завивките си, той чу този ритник да се повтаря сърдито и стремително около двадесет и пет пъти. Когато започна да отключва вратата, краката спряха, а един глас продължи:
— Хайде, отваряй — извика гласът, принадлежащ на краката, които ритаха вратата. — Предполагам, че ти си момчето, нали? — каза гласът през ключалката.
— Да, сър — отвърна Оливър.
— На колко си години? — запита гласът.
— На десет, сър — отвърна Оливър.
— Тогава ще те пребия, като вляза — каза гласът. — Само виж дали няма да го направя, приютски проклетник такъв! — И като даде това мило обещание, гласът взе да си подсвирква.
Оливър твърде често бе подлаган на процеса, така красноречиво описан от непознатия глас, поради което не хранеше ни най-малкото съмнение, че притежателят на гласа който и да беше той, би се отказал от намерението си. С разтреперана ръка той измъкна резето и отвори вратата.
В продължение на една-две секунди Оливър гледаше наляво и надясно по протежение на улицата. Искаше му се да вярва, че непознатият, който му беше проговорил през ключалката, може би беше направил няколко крачки по улицата, за да се постопли. Пред вратата не се виждаше никой друг освен един едър питомец на сиропиталище, седнал на едно дърво пред къщата и с парче хляб с масло в ръка. Той го режеше на големи залци с джобното си ножче и ловко ги пъхаше в устата си.
— Извинете ме, сър — каза най-после Оливър, като не видя никой друг пред себе си. — Вие ли чукахте?
— Аз ритах — отвърна сиропиталищният питомец.
— Ковчег ли искате, сър? — запита невинно Оливър.
При тези думи питомецът погледна Оливър разгневено, като му каза, че заслужава „хубаво да го наредят“, ако продължава да си прави такива шеги с началството си.
— — Предполагам, че не знаеш кой съм, нали, приютско хлапе? — продължи питомецът, като се надигна от дървото важно и тържествено.
— Не, сър — призна си Оливър.
— Аз съм мистър Ной Клейпоул — каза сиропиталищният питомец, — а ти си мой подчинен. — При тези думи мистър Клейпоул ритна Оливър и като го погледна надменно, влезе в дюкяна. Доста мъчно е за момче с голяма глава и малки очи, с тежко и тромаво тяло, да изглежда надменно при каквито и да било обстоятелства; това обаче е още по-трудно, когато към този личен чар се прибави и червен нос.