Беше вечер и часовникът на най-близката черква отброи часа. Сайкс и евреинът, които разговаряха, спряха за миг да се ослушат. Девойката вдигна глава от ниското столче, на което се бе свила, и също се ослуша. Единадесет.
— Остава един час до полунощ — каза Сайкс, като вдигна транспаранта да погледне навън, и се върна на мястото си. — Времето е тъмно и мрачно. Хубава нощ за работа.
— Ах! — въздъхна Феджин. — Колко е жалко, Бил, миличък, че не сме подготвили нищо за свършване.
— Този път по изключение си прав — отвърна Сайкс грубо. — Жалко наистина, тъй като и аз съм в настроение да поработя.
Феджин въздъхна и поклати отчаяно глава.
— Трябва да наваксаме изгубеното време, когато наредим работите, както подобава. Това е, което зная — заяви Сайкс.
— Точно тъй трябва да се приказва, миличък — отвърна Феджин, като се осмели да го потупа по рамото. — Радвам се да чуя това от теб.
— Аха, радваш се, така ли! — провикна се Сайкс. — Тъй да бъде.
— Ха-ха-ха! — разсмя се Феджин, сякаш дори тази отстъпка го бе успокоила. — Тази вечер приличаш на себе си, Бил! Напълно приличаш на себе си.
— Аз пък никак не се чувствувам на себе си, когато сложиш костеливата си ръка на рамото ми, така че махни я оттам — каза Сайкс, като отхвърли настрани Феджиновата ръка.
— Тя те кара да трепереш, Бил, кара те да си представяш, че те пипват, нали? — каза евреинът, взел решение да не се обижда.
— Кара ме да си представям, че ме е пипнал дяволът — отвърна му Сайкс. — Положително не съществува друг човек с лице като твоето, освен навярно баща ти, и предполагам, че сега той пърли посивялата си червена брада. Пък може и да произхождаш направо от дявола, без изобщо да има някакъв баща помежду ви, на което никак не бих се учудил.
Феджин не отвърна нищо на този комплимент. Той само дръпна Сайкс за ръкава и посочи с пръст към Нанси, която се бе възползувала от разговора им, за да си сложи шапката, и сега се готвеше да излезе от стаята.
— Хей! — провикна се Сайкс. — Нанси, къде отива девойката по това време на нощта?
— Не далече.
— Що за отговор е това? — отвърна Сайкс. — Къде отиваш?
— Казах ти, не далече.
— А аз казвам, къде? — отвърна Сайкс. — Чуваш ли ме?
— Не зная къде — отвърна девойката.
— Тогава аз зная — каза Сайкс, по-скоро от упоритост, отколкото защото имаше нещо против нейното отиване където и да е. — Няма да ходиш никъде. Сядай си на мястото.
— Не съм добре. Казах ти го и по-рано — възрази девойката. — Нуждая се от малко чист въздух.
— Покажи си главата през прозореца — посъветва я Сайкс.
— Няма да е достатъчно — каза девойката. — Имам нужда от въздуха, който е на улицата.
— Тогава няма да го имаш — тросна се Сайкс. С тези думи той стана, заключи вратата, прибра ключа и като дръпна шапката й, захвърли я върху един стар скрин. — Ха така — каза разбойникът. — А сега си стой тихичко на мястото.
— Не съм в състояние да се спра заради някаква си шапка — заяви девойката, силно пребледняла. — Какво искаш да кажеш с това, Бил? Съзнаваш ли какво правиш?
— Дали съзнавам какво … Ех! — възкликна Сайкс, като се обърна към Феджин. — Знаеш, че не е с ума си, иначе не би посмяла да ми говори по този начин.
— Ще ме принудиш да направя нещо отчаяно — измърмори девойката, като сложи двете ръце на гърдите си, сякаш, за да потисне някакво силно избухване. — Пусни ме да изляза, хайде… веднага… още тази минута.
— Не! — възпротиви се Сайкс.
— Кажи му да ме остави да изляза, Феджин. По-добре ще е да го направи, да, за него ще е по-добре. Чуваш ли ме? — извика Нанси, тропайки с крак по земята.
— Да те чуя ли? — повтори Сайкс, като се извърна от стола си и я погледна. — И ако продължавам да те слушам още половин минута, кучето така ще те хване за гърлото, че добре ще заглуши този креслив твой глас. Какво става с тебе, кавгаджийко такава. Какво има?
— Пусни ме — каза девойката настойчиво. Сетне тя седна на пода пред вратата и каза: — Бил, пусни ме да изляза. Ти не знаеш какво правиш. Не знаеш, наистина. Само за един час … пусни ме пусни ме!
— Нарежете тялото ми парче по парче — извика Сайкс, като я дръпна грубо за ръката, — ако тази девойка не е просто полудяла. Ставай!
— Няма да стана, преди да ме пуснеш … не преди да ме пуснеш никога… никога! — разписка се девойката. Сайкс я наблюдаваше в продължение на една минута, чакайки сгоден случай, и като я сграбчи внезапно за ръцете, повлече я към малката съседна стаичка. Тя се бореше и се дърпаше, но той седна на една скамейка и като я блъсна в един стол, задържа я там насила. Тя ту се противеше, ту го молеше, докато часът удари дванадесет, след което, изморена и изтощена, девойката престана да настоява на своето. Като я предупреди да не прави никакви по-нататъшни опити да излиза и подкрепи думите си с множество проклятия, Сайкс я остави да дойде на себе си и отиде при Феджин.