— Беше ли се събудил той, когато се завърнахте? — запита господинът.
— Не, и нито той, нито пък друг някой от тях ме подозира.
— Много добре — каза господинът. — Сега слушайте какво ще ви кажа.
— Готова съм — отговори девойката, когато той спря за миг.
— Тази млада дама — започна господинът — съобщи на мен, както и на неколцина други приятели, в които можем да имаме пълно доверие, онова, което сте й разправили преди около две седмици. Признавам, че отначало се съмнявах дали можем напълно да разчитаме на вас, но сега съм твърдо уверен в това.
— Вие наистина трябва да ми вярвате — разчувствано каза девойката.
— Повтарям, че напълно ви вярвам. И за да ви докажа, че съм наклонен да ви се доверя, ще ви съобщя без всякакви недомлъвки, че ние възнамеряваме да изтръгнем тайната на онзи човек, Мънкс каквато и да е тя. Но ако… не можем да се доберем до него или ако, след като го пипнем, не ни се удаде да му въздействаме, както желаем, вие трябва да ни предадете евреина.
— Феджин! — извика девойката и се отдръпна назад.
— Вие трябва да ми предадете този човек — настоя господинът.
— Няма да го направя! Никога не ще го направя! — отговори девойката. — Макар и да е същински дявол, а към мене да е бил дори от дявола по-лош, никога не ще направя това.
— Наистина ли? — каза господинът, който изглеждаше напълно подготвен за този отговор.
— Никога! — повтори девойката.
— Кажете защо?
— Поради причина — възрази девойката твърдо, — поради причина, която е добре известна на дамата, а аз зная, че тя ще ме поддържа в това. Зная, че ще го стори, защото имам обещанието й. А имам и друго основание, и то е, че макар евреинът да е водил лош живот, аз също съм водила такъв. Между нас има мнозина, които са вървели по същия път, и аз няма да се обърна срещу тях. И те са могли — всеки един от тях — да се обърнат срещу мене, но не са го сторили, колкото и лоши да са.
— Тогава — каза господинът бързо, сякаш това беше целта, до която искаше да стигне — предайте Мънкс в ръцете ми и оставете аз да се справя с него.
— Ами ако той се обяви против другите?
— Обещавам ви, че в такъв случай, ако изтръгна истината от него, работата ще спре там. Трябва да има някои обстоятелства в Оливъровата история, които ще бъде мъчително да се разнищват пред хорските очи, а ако истината се открие веднъж завинаги, те ще си останат на свобода.
— А ако не се открие?
— В такъв случай — продължи господинът — този Феджин няма да бъде предаден на правосъдието без ваше знание. Тогава ще мога да ви представя доводи, които смятам да ви убедят да отстъпите.
— Имам ли думата на младата дама за всичко това?
— Имате — отвърна Роза. — Давам ви честната си и ненарушима дума.
— И нали Мънкс никога не ще узнае как сте се добрали до това, което знаете? — каза девойката след кратко мълчание.
— Никога — отвърна господинът. — Всичко ще му бъде съобщено по такъв начин, че той няма да предположи дори как стои работата.
— Била съм лъжкиня и съм живяла между лъжци още от малка — каза девойката след ново мълчание, — но сега ще повярвам на думите ви.
След като получи уверение и от двамата, че може напълно да разчита на запазване на тайната й, тя продължи да говори с толкова нисък глас, че твърде често подслушвачът не можеше да долови даже смисъла на това, което им разправяше — името и мястото на кръчмата, от която я бе проследил тази вечер. От начина, по който тя се поспирваше от време на време, изглеждаше, че господинът си вземаше набързо бележка относно нещата, които тя му разправяше. Когато му описа подробно местонахождението на кръчмата, най-удобното място, от което тя може да бъде наблюдавана, без да събуди подозрение, както и вечерта и часа, когато Мънкс има обичай да я посещава, тя поразмисли няколко минути, за да си спомни по-ясно чертите и външния му вид.
— Той е висок — каза девойката, — и е добре сложен, но не е пълен. Върви дебнешком и постоянно се озърта над рамото си, първо на едната страна, после на другата. Не забравяйте, че очите му са толкова дълбоко вкопани в лицето, както на никой друг, та бихте могли да го разпознаете само по това. Лицето му е тъмно като косата и очите му. И макар да няма повече от двадесет и шест или двадесет и осем години, той е набръчкан и посърнал. Устните му са бледи и по тях често се виждат следи от зъби, тъй като страда от ужасни припадъци, а понякога хапе дори ръцете си, покривайки ги с рани. Защо се стреснахте? — каза девойката й спря внезапно.
Господинът отговори бързо, че не е съзнал да е сторил подобно нещо, и я помоли да продължи.