— Част от това — каза девойката — съм подразбрала от другите хора в къщата, която ви описах, тъй като съм го виждала само два пъти, и тогава той бе загърнат в широка връхна дреха. Мисля, че това е всичко, което мога да ви кажа за външността му. Впрочем чакайте — прибави тя. — На шията му, толкова високо, че може да се забележи изпод околовратната му кърпа, когато извърне лице, има…
— Един широк червен белег, като от изгорено или попарено? — извика господинът.
— Какво? — запита девойката. — Вие го познавате!
Младата госпожица възкликна от изненада и няколко минути те стояха тъй тихо, че подслушвачът ясно можеше да долови дишането им.
— Предполагам, че го познавам — каза господинът, като наруши мълчанието. — И лесно бих го познал по описанието ви. Ще видим. Много хора има, които си приличат. Може и да не е същият.
Като изрече това с престорено нехайство, той направи една-две крачки към скрития шпионин, което последният можа да разбере от яснотата, с която го чу да промърморва:
— Трябва да е той!
— Сега — каза господинът и се върна (така личеше от звука) към мястото, където бе застанал по-рано — вие ни оказахте твърде ценна помощ и аз бих желал да ви възнаградя за това. С какво бих могъл да ви услужа?
— С нищо — отвърна Нанси.
— Не настоявайте на това ваше решение — възрази господинът с глас, в който се четеше такава доброта, която би могла да трогне и по-закоравяло сърце. — Помислете си и ми кажете.
— Нищо не искам, сър — отвърна разплакана девойката. — Не бихте могли да сторите нищо, с което да ми помогнете. Положението ми действително е съвсем безнадеждно.
— Вие сама преграждате пътя на надеждата — каза господинът. — Миналото ви е мрачна пустош, младежката ви енергия е зле изразходвана и безценните ви богатства, които създателят дарява само веднъж, са прахосани, но надеждата ви трябва да е в бъдещето. Аз не казвам, че ние имаме власт да ви дадем душевен и сърдечен мир, тъй като той идва, когато сама го потърсите. Посредством нас можете да намерите някое тихо убежище, било в Англия, било в чужбина, ако се боите да останете тук. Ние не само сме в състояние да ви го дадем, но то е и нашето най-съкровено желание относно вас. Преди още да се е зазорило, преди тази река да се е събудила за първите проблясъци на дневната светлина, всяка връзка с предишните ви приятели ще бъде прекъсната и от вас няма да има никаква следа тук, също както, ако този още миг изчезнете от лицето на земята. Хайде! Аз не бих желал да се върнете и да размените, макар и една дума, с който и да било от старите ви познати, нито да хвърлите, макар и един поглед, към старите ви свърталища, нито пък да дишате въздуха, който ви носи гибел и смърт. Напуснете всичко това, докато все още има време и възможност!
— Сега ще се съгласи! — възкликна младата госпожица. — Сигурна съм, че се колебае.
— Боя се, че не, моя мила — каза господинът.
— Не, сър, не се колебая — отвърна девойката след кратка вътрешна борба. — Аз съм прикована към миналия си живот. Сега го презирам и мразя, но не мога да го напусна. Навярно съм отишла твърде далеч, за да се върна назад. И все пак, не зная, но, струва ми се, че ако ми бяхте говорили така преди известно време, сигурно бих се изсмяла. Но — продължи тя и се огледа бързо наоколо — страхът отново ме обхваща. Трябва да си ида у дома.
— У дома! — повтори младата госпожица, силно натъртвайки на думата.
— Да, у дома, госпожице — повтори девойката. — В този мой дом, който съм си създала с труда на целия си живот. Нека се разделим. Сигурно съм следена и наблюдавана. Вървете си! Вървете си! Ако съм ви направила някаква услуга, едничкото нещо, което искам, е да ме оставите да вървя сама из пътя си.
— Безполезно е — каза господинът с въздишка. — Може би й навреждаме, като стоим тук. Твърде е възможно да сме я задържали повече, отколкото е очаквала.
— Да, да — настоя девойката, — много ме задържахте.
— Какъв ли ще бъде краят на това клето създание! — възкликна младата госпожица.
— Какъв ли! — повтори девойката. — Погледнете пред вас, госпожице. Погледнете онази черна река. Колко пъти четете за такива като мене, които скачат в мътните й вълни и не оставят никого, никакво живо същество, което да ги оплаква и жали. Това може да стане след години или само след няколко месеца, но то е, което най-накрая ме очаква.
— Не говорете така, моля ви — отвърна младата госпожица, разхълцана.
— То никога не ще достигне до ушите ви, скъпа госпожице, и дано бог ви пази от подобни ужаси! — каза девойката. — Лека нощ, лека нощ!
Господинът си тръгна.
— Ето тази кесия — извика младата госпожица. — Вземете я заради мене, за да имате нещо скътано в случай на нужда и беда.